Оливър свали кепенците и ги занесе в малкия двор встрани от къщата, където ги държеха през деня. Приведен под тежестта им, той счупи, без да иска, едно стъкло на прозореца. Ной го утеши с уверението, че „добре ще го наредят“, и любезно благоволи да му помогне. Скоро подир това при тях влезе мистър Саурбъри, а не след дълго се появи и мисис Саурбъри. Предсказанието на Ной се изпълни и Оливър бе наистина „добре нареден“, след което двамата млади господа слязоха долу да закусят.
— Ела по-близо до огъня, Ной — каза Шарлота. — Запазила съм ти малко парченце бекон от закуската на господаря. Оливър, затвори онази врата зад гърба на мистър Ной и вземи залците, които съм оставила върху долапа. Ето и чая ти, занеси го на онзи сандък и го изпий там. Само че трябва да побързаш, защото ще те извикат да пазиш дюкяна. Чу ли какво ти казах?
— Хей, приютско хлапе, чу ли? — запита го Ной Клейпоул.
— Боже мой, Ной — каза Шарлота, — какво си особено същество! Защо не оставиш това момче на мира?
— Да го оставя на мира! В това отношение той няма какво да се оплаква — всички са го оставили на мира. Няма нито баща, нито майка да му се бъркат. Пък и всичките му други роднини са го оставили да върши, каквото си иска. Е, Шарлота, какво ще кажеш на това? Ха-ха-ха!
— Ох, чудак такъв! — каза Шарлота, като избухна в сърдечен смях, към който скоро се присъедини и Ной. После и двамата погледнаха презрително към нещастния Оливър Туист, докато той седеше разтреперан върху сандъка в най-студения ъгъл на стаята и ядеше изсъхналите парчета хляб, запазени специално за него.
Ной беше питомец на сиропиталището, но не сирак от приют за бездомници. Той не беше безстопанствено същество, тъй като можеше да проследи рода си чак до баща си и майка си, които живееха в голяма бедност. Майка му беше перачка, а баща му вечно пиян войник, уволнен от служба, с дървен крак и пенсия от два и половина пенса дневно. Търговските служещи от квартала имаха обичай да подвикват подир Ной и да го наричат „сиропиталищно куче“, „питомец“ и други подобни. Той понасяше това, без да им отговаря. Но сега, когато съдбата му беше изпратила този безименен сирак, когото дори и най-нископоставеният в обществото можеше презрително да сочи с пръст, той изля върху него всичките си дълго събирани унижения. Това може да ни послужи за богата храна на мисълта. То ни показва какво прекрасно нещо може да бъде човешката природа и как едни и същи благородни качества могат да бъдат еднакво развити у най-високопоставения лорд и у най-мръсния сиропиталищен питомец.
Оливър бе прекарал три или четири седмици в дома на погребалния разпоредител. Дюкянът беше затворен и мистър и мисис Саурбъри вечеряха в малката задна стаичка, когато мистър Саурбъри, след като погледна няколко пъти почтително жена си, каза:
— Мила моя — той щеше да каже още нещо, но мисис Саурбъри му хвърли един особено неблагосклонен поглед и той веднага замлъкна.
— Какво има? — запита мисис Саурбъри остро.
— Нищо, мила, нищо — каза мистър Саурбъри.
— Звяр такъв! — каза мисис Саурбъри.
— Съвсем не съм звяр, миличка — каза мистър Саурбъри смирено. — Просто си помислих, че не желаеш да чуеш какво щях да ти кажа, мила. Исках само да те попитам дали …
— О, не ми разправяй какво си искал да кажеш — прекъсна го мисис Саурбъри. — Аз съм просто едно нищо; моля ти се, недей иска мнението ми. Нямам намерение да се бъркам в тайните ти. — Докато казваше това, мисис Саурбъри избухна в истеричен смях, който не предвещаваше нищо добро.
— Но, мила — каза Саурбъри, — исках да се посъветвам нещо с тебе.
— Не, не, няма защо да се съветваш с мене — отвърна мисис Саурбъри афектирано, — съветвай се с някой друг — Последва нов истеричен смях, който много изплаши мистър Саурбъри. Този начин на действие е твърде добре познат и често практикуван в брака. В повечето случаи той дава отлични резултати. Сега той накара мистър Саурбъри да се помоли, като за особена услуга, да съобщи на мисис Саурбъри нещо, което тя беше крайно любопитна да узнае. След един къс срок от около три четвърти час позволението беше най-после любезно дадено.
— Касае се само за малкия Туист, мила — каза мистър Саурбъри. — Той е хубавичко момче, нали, мила?
— Няма защо да не е хубавичко, тъй като яде достатъчно — забеляза жената.
— Знаеш ли, мила, лицето му има едно особено меланхолично изражение — продължи мистър Саурбъри, — което е твърде интересно. От него би станал чудесен оплаквач.