— Не! — възрази девойката. — Аз не направих това за пари. Нека поне то ми остане за спомен. И все пак — дайте ми нещо, което вие сте носили, бих желала да имам нещо от вас — не, не пръстен — ръкавиците ви или носната ви кърпичка, — нещо, което да мога да запазя като вещ, която ви е принадлежала, добра госпожице. Да, ето. Господ да ви благослови! Лека нощ, лека нощ!
Силното вълнение на девойката и предчувствието, че ще я открият и подложат на мъчения и тормоз, изглежда, принудиха господина да я остави, както го беше помолила. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки и гласовете стихнаха.
Фигурите на младата госпожица и нейния спътник се появиха на моста скоро подир това. Те се спряха на върха на стълбата.
— Чуйте! — възкликна младата девойка, заслушана. — Извика ли тя? Стори ми се, че чух гласа й.
— Не, мила — отвърна мистър Браунлоу, като погледна тъжно назад. — Не се е помръднала и няма да го стори, докато не се махнем.
Роза Мейли се помая, обаче старият джентълмен я хвана подръка и я поведе внимателно напред. Когато двамата изчезнаха, девойката се свлече върху едно от каменните стъпала и изля мъката на сърцето си в горчиви сълзи.
След време тя се изправи и с несигурни и залитащи стъпки се качи на улицата. Удивеният подслушвач остана неподвижен на мястото си няколко минути подир това и след като се увери с много предпазливи погледи, че отново е самичък, пропълзя бавно от скривалището си и се върна крадешком, подслоняван от сянката на стената, по същия начин, по който бе слязъл.
Надзъртайки не един път, когато се качи горе, за да се увери, че не е наблюдаван, Ной Клейпоул се стрелна напред с най-голяма възможна бързина и се запъти към дома на евреина толкова бързо, колкото можеха да го носят нозете му.
Глава XLVII
Фатални последици
Останаха почти два часа до пукването на зората — това време, когато есен може да се каже, че е настъпила мъртвата точка на нощта. Тогава улиците са тихи и пусти и дори звуците изглеждат сънливи, а разпуснатостта и разгулността са се прибрали, клатушкайки се, у дома си да спят. В този тих и безмълвен час Феджин бодърствуваше в старата си дупка, с лице тъй изкривено и бледо, с толкова червени и кръвясали очи, че приличаше по-малко на човек, а повече на някакъв отвратителен призрак, още влажен от гроба и измъчван от зъл дух.
Той седеше, сгушен край студеното огнище, загънат с вехта, изпокъсана завивка, с лице, обърнато към топящата се свещ, сложена на масата край него. Дясната му ръка бе вдигната до устните. Потънал в мисли, той гризеше дългите си черни нокти и между беззъбите му челюсти се виждаха няколко шипове, които биха могли да принадлежат на вълк или на плъх.
Прострян върху дюшек на пода, лежеше Ной Клейпоул, дълбоко заспал. От време на време старецът отправяше поглед към него и веднага след това очите му се връщаха към свещта, която с дългия си изгорял фитил, превил се почти на две, и с горещия восък, падащ на капки върху масата, ясно показваше, че мислите му бяха заети другаде.
И наистина бе така. Огорчение от провалянето на знаменития му план, омраза към девойката, която бе дръзнала да се сдружи с чужди хора, пълно недоверие към искреността на отказа й да го предаде; горчиво разочарование от невъзможността да отмъсти на Сайкс, страх от залавяне, гибел и смърт, както и смъртоносна и пронизваща ярост — всичко това се носеше като вихър във Феджиновия мозък, а зли намерения и черни помисли дълбаеха сърцето му.
Той седеше така, без ни най-малко да измени положението и без да обръща внимание на времето, докато острият му слух, изглежда, бе привлечен от някакви стъпки по улицата.
— Най-после — промълви той, като изтриваше сухата си и трескава уста. — Най-после.
Докато говореше това, звънецът издрънка. Той пропълзя нагоре по стълбата към вратата, след което се завърна, придружен от един човек, загънат до брадата, взел под едната си мишница някакъв вързоп. Човекът седна и отхвърли назад връхната си дреха и тогава се откри грубата физиономия на Бил Сайкс.
— Ето! — рече той и сложи вързопа на масата. — Погрижи се за това и се постарай да го използваш колкото можеш по-добре. Доста трудно беше да го пипна. Мислех си, че ще бъда тук още преди три часа.
Феджин сложи ръка върху вързопа и като го заключи в шкафа, отново седна, без да проговори. Но той не отмахна очи от разбойника нито за миг, докато вършеше това. Сега, когато двамата седяха един срещу друг, той го загледа вторачено, а устните му трепереха тъй силно и лицето му бе толкова променено от обзелите го чувства, че разбойникът несъзнателно се отдръпна назад в стола си и му отправи наистина изплашен поглед.