— Да.
— Където тя се срещна с двама души?
— Да, това направи.
— Един господин и една дама, при която тя е ходила и преди това по своя воля. Те поискали от нея да издаде приятелите си и най-напред Мънкс — което тя сторила… и да го опише, което също направила и после я запитали за къщата, където се събираме — тя и него направила и откъде можем най-добре да бъдем наблюдавани… и по кое време отиваме там. Да, тя направила всичко това. Разправила им всичко, дума по дума, без да я заплашват, без да се възпротиви — тя стори всичко това, нали? — извика Феджин, полуполудял от ярост.
— Добре де — отвърна Ной, почесвайки се по главата си. — Точно така беше!
— А какво казаха за миналата неделя?
— За миналата неделя! — повтори Ной и се мъчеше да си спомни. — Е, та нали ти го казах и по-рано.
— Отново. Кажи го отново! — изкряска Феджин, стискайки още по-здраво Сайкс и размахвайки нагоре другата си ръка, докато от устата му хвърчеше пяна.
— Те я запитаха — продължи Ной, който се бе разсънил и, изглежда, се догаждаше кой трябва да е Сайкс, — запитваха я защо не е дошла предишната неделя, както обещала. А тя отговори, че не могла.
— Защо, защо? Това му разправи.
— Защото насила била задържана от Бил, човека, за когото и по-рано им била разказвала — отвърна Ной.
— И какво още каза за него? — извика Феджин. — Какво още каза за човека, за когото и по-рано им била говорила? Това му кажи, това му кажи.
— Ами че не можела лесно да излиза от къщи, освен ако той знае къде отива — каза Ной. — И затова първия път, когато отишла при дамата, тя… Ха! Ха! Ха! — тъй ме досмеша, когато го каза дала му да пие лауданум.
— Гръм и мълния! — извика Сайкс, дърпайки се яростно от евреина. — Пусни ме!
Като блъсна настрани стареца, той напусна тичешком стаята и се стрелна диво и яростно нагоре по стълбата.
— Бил, Бил — развика се Феджин и го проследи бързо Една дума. Само една дума.
Тази дума нямаше да бъде изречена, ако разбойникът бе в състояние да отвори вратата. Той сипеше върху й безполезни клетви, обладан от гняв, когато евреинът го настигна задъхан.
— Отвори ми — каза Сайкс. — Не ми приказвай, опасно е. Отвори ми, казвам ти!
— Чуй да ти кажа само една думичка — възрази Феджин, като сложи ръка върху ключалката. — Ти няма да …
— Добре, хайде — отвърна другият.
— Няма да бъдеш… прекалено жесток, нали, Бил? Денят настъпваше и вън бе достатъчно светло, за да могат двамата мъже да видят лицата си. Те си размениха кратък поглед. В очите и на двамата имаше пламък, който не можеше да буди никакво съмнение.
— Искам да кажа — продължи Феджин, като даваше да се разбере, че всякакво прикриване е излишно, — жестокостта ти да не попречи на безопасността ни. Бъди ловък, Бил, и не прекалено дързък.
Сайкс не отговори, само дръпна вратата, която Феджин бе отключил, и се завтече по пустите улици.
Без да се спре, без да размисли, без нито веднъж да извърне глава било надясно, било наляво, без да вдигне очи към небето или да ги свали към земята, като гледаше само напред, обладан от безпощадна решителност, с толкова стиснати зъби, че напиращата челюст сякаш искаше да изскочи от кожата му, разбойникът продължаваше да тича напред. И нито продума, нито отпусна мускул, докато не стигна собствената си врата. Той я отключи полекичка, промъкна се тихо по стълбите, влезе в стаята си, завъртя два пъти ключа на вратата и като премести до нея една тежка маса, отдръпна завесата на леглото.
Девойката лежеше на него, наполовина облечена. Той я бе разбудил, тъй като тя се привдигна с бърз и изплашен поглед.
— Ставай! — каза мъжът.
— Това си ти, Бил — продума девойката с израз, който издаваше радостта й, че го вижда да се завръща.
— Да, аз съм — беше отговорът. — Ставай!
В стаята гореше свещ, обаче мъжът я издърпа бързо от светилника и я захвърли в огнището. Като видя бледата светлина на ранното утро навън, девойката стана да вдигне пердето.
— Остави го така — заповяда Сайкс и препречи ръка пред нея. Достатъчно е светло за това, което имам да върша.
— Бил — каза девойката с нисък, тревожен глас, — защо ме гледаш тъй?
Разбойникът продължи да я гледа няколко секунди с разширени ноздри и запъхтени гърди. Сетне, като я сграбчи за ръката и гърлото, той я повлече към средата на стаята и поглеждайки още веднъж към вратата, сложи тежката си ръка върху устата й.
— Бил, Бил — със задъхване промълви девойката, като се бореше с обладалия я смъртен страх, — аз няма … нито да пищя… нито да извикам… нито веднъж… Само ме чуй кажи ми нещо … кажи какво съм направила!
— Ти го знаеш, дявол такъв! — отвърна разбойникът и потисна дъха си. — Тази вечер са те следили, чули са всяка твоя дума.