— Тогава пощади ми живота, в името на бога, както и аз пощадих твоя — отвърна девойката, притискайки се до него. — Бил, скъпи Бил, ти едва ли би имал сърце да ме убиеш. О, помисли си само за всичко, от което се отказах тази вечер заради тебе. Дай си време да си помислиш и се спасиш от това престъпление. Аз няма да отдръпна ръката си, ти не ще ме отблъснеш. Бил, Бил, в името на бога, заради тебе, заради самата мене, спри, преди да пролееш кръвта ми! Аз ти бях вярна, кълна се в порочната си душа, вярна ти бях!
Мъжът се бореше отчаяно да освободи ръцете си, но тези на девойката бяха сграбчили неговите и колкото да се мъчеше, той не можеше да се откопчи от нея.
— Бил — провикна се девойката, мъчейки се да сложи глава на гърдите му, — господинът и онази мила госпожица ми казаха тази вечер, че могат да ми създадат дом в някоя чужда страна, където ще завърша дните си в усамотение и мир. Нека да се видя отново с тях и да ги помоля на колене да покажат същото милосърдие и добрина и към тебе. Нека двамата да напуснем това ужасно място и далеч един от друг да започнем нов живот, да забравим всичко, което е било досега, освен в молитвите си, и нивга вече да не се видим. Никога не е късно за разкаяние. Те ми го казаха … и сега аз чувствувам, че е така… но трябва да имаме време… малко, малко време!
Разбойникът освободи едната си ръка и сграбчи пистолета си. Дори и в яростта му през ума му проблесна мисълта, че веднага ще го хванат, ако стреля. Тогава той удари с него с всичка сила извърнатото нагоре лице, което почти докосваше неговото.
Тя залитна и падна, почти заслепена от кръвта, която шуртеше от дълбоката рана на челото й. Но като се привдигна на колене, с голяма трудност тя издърпа от пазвата си бяла носна кърпичка — дадената от Роза Мейли — и вдигайки я в скръстените си ръце, толкова високо към небето, колкото й позволяваха отслабналите й сили, тя прошепна със сетния си дъх молитва за милосърдие към създателя си.
Картината беше ужасна. Убиецът залитна назад към стената и като отпъди с ръка дневната светлина от себе си, грабна една тежка цепеница и събори жертвата си на земята.
Глава XLVIII
Бягството на Сайкс
От всички злодеяния, извършени под прикритието на тъмнината в широките предели на Лондон, след спускането на нощта, това беше най-лошото. От всички ужасни престъпления, които отравяха със зловонието си утринния въздух, това беше най-гнусното и най-жестокото.
Слънцето — светлото слънце, което носи на хората не само светлина, но и нов живот, надежда и свежест — изгря сияещо и лъчезарно над многолюдния град. През скъпи цветни стъкла и облепени с хартия прозорци, през катедрални сводове и гниещи стрехи то изпращаше еднакво лъчите си. То озари и стаята, в която лежеше убитата жена. Да, озари я. Той се опита да прегради пътя му, но то продължаваше да струи светлината си. Ако зрелището бе страшно в мрачната предутринна дрезгавина, какво беше то сега, сред всичкия този блясък!
Той не се бе помръднал; страхът не му бе позволил да шавне. Бе се чул стон и ръката се бе помръднала, и с ужас, прибавен към яростта, той бе ударил отново и отново. По едно време той хвърли отгоре й черга, но още по-страшно бе да си представя как очите се движат към него и да ги вижда широко отворени нагоре, наблюдаващи сякаш отражението на локвата кръв, което трептеше и танцуваше в светлината върху тавана. Той отмахна чергата. И ето там лежеше тялото — просто плът и кръв, нищо повече, — но такава плът и толкова много кръв!
Той драсна клечка кибрит, запали огън и пъхна в него цепеницата. На единия й край имаше косми, които пламнаха и се свиха в лека пепел, а сетне, подхванати от въздуха, литнаха нагоре в комина. Дори и това го изплаши, колкото и да бе закоравял. Но той продължаваше да държи оръдието, докато то се счупи, а сетне го сложи над въглищата, за да изгори и се превърне в пепел. Той се изми и изчетка дрехите си. Имаше петна, които не можеха да се премахнат, но той изряза парчетата и ги изгори. Колко от тези петна се виждаха из стаята! Дори нозете на кучето бяха кървави.
През всичкото това време той нито веднъж не се бе извърнал с гръб към трупа; не, нито за миг. Като привърши приготовленията си, той се придвижи заднишком към вратата, като влачеше кучето със себе си, за да не би то отново да изцапа лапите си и отнесе и вън, на улиците, Нови улики за престъплението. Той затвори тихичко вратата, заключи я, взе ключа и напусна къщата.
После прекоси улицата към отсрещната страна и хвърли бърз поглед към прозореца, за да се увери, че отвън нищо не се вижда. Пердето, което тя искаше да вдигне, за да пропусне светлината, която никога не видя, продължаваше да стои спуснато. Тялото лежеше почти под прозореца. Той знаеше това. Боже, как струеха слънчевите лъчи върху самото място.