— Ха! — извика Сайкс, сепвайки се. — Дай ми това веднага.
— Ще ви я изчистя, сър — отвърна човекът, като намигаше на компанията, — преди да прекосите стаята да си я вземете. Господа, вижте това тъмно петно върху шапката на господина, не по-широко от шилинг, но по-дебело и от жълтица. Дали е винено петно, плодово петно, бирено петно, петно от вода, от боя, от катран, от кал или от кръв.
Човекът не можа да продължи, тъй като Сайкс прекатури масата с ужасно проклятие и като дръпна от него шапката си, изскочи от кръчмата.
Със същата необуздана нерешителност, която го бе обзела през целия изминат ден въпреки усилията му, убиецът откри, че не го преследват и че навярно са го счели за някакъв пиян сърдитко, и като се отправи за града, той се отдръпна от блясъка на лампите на пощенската кола, спряла на улицата. Тъкмо я отминаваше, когато забеляза, че това е пощата от Лондон, и видя, че колата бе застанала пред малкото здание на местната поща. Той бе почти уверен какво ще последва, но при все това прекоси улицата и заслуша!
Пощаджията стоеше до вратата и чакаше торбата с пощата. Един човек, облечен като пазач на дивеч, се приближи в този миг и той му подаде кошницата, която стоеше готова на плочника.
— Това е за твоите хора — каза пощаджията.
— Има ли нещо ново в града, Бен? — запита пазачът на дивеча, идвайки по-близо, за да вижда по-добре конете, от които явно се възхищаваше.
— Ами нищо особено — отвърна човекът, нахлузвайки ръкавиците си. — Царевицата малко се е покачила. Чух да се говори за някакво убийство, нататък към Спиталфийлдз, но не зная подробности.
— Да, да, има такова нещо — каза един господин отвътре, който гледаше от прозореца. — Да, и при това ужасно убийство.
— О, сър, така ли? — запита пощаджията, докосвайки с ръка шапката си. — Жена или мъж, сър?
— Жена — отвърна господинът. — Предполага се, че …
— Стига, Бен, стига — нетърпеливо се намеси кочияшът.
— По дяволите тази торба — каза пощаджията. — Хей, вие там вътре, заспахте ли?
— Идвам! — провикна се дежурният чиновник, като изтича навън.
— Идваш — изръмжа пощаджията, — тя и моята богата невеста идва, само че не я знам кога ще пристигне. Хайде, готово!
Рогът изсвири няколко весели нотки и колата отмина.
Сайкс остана прав на улицата, очевидно, без да се развълнува от току-що чутото и обладан само от недоумение къде да отиде. Най-сетне се върна отново назад и пое пътя, който води от Хетфийлд закъм св. Албанс.
Той вървеше упорито напред, но когато остави града зад себе си и се потопи в самотата и тъмнината на шосето, обхвана го такъв страх и ужас, който го разтърси и прониза цял. Всеки предмет отпреде му, бил той веществен, или само сянка, неподвижен или движещ се, вземаше формата на нещо ужасно. Но тези страхове бяха нищо в сравнение с преследващото го чувство, че ужасната фигура го преследва по петите. Той забелязваше сянката й в мрака, долавяше и най-малката подробност и виждаше колко тържествено и вцепенено се движи. В звука на триещите се едно в друго листа той чуваше шумоленето на дрехите й и всеки полъх на вятъра му донасяше последния й нисък стон. Ако той спираше, спираше и тя. Ако тичаше, тя го следваше — без да тича (това за него би било облекчение), но подобно на труп, надарен със способността да се движи като жив, понесен от бавния, меланхоличен вятър, който нито се засилваше, нито отслабваше.
Понякога се извръщаше, обладан от отчаяно решение да се отърве от този призрак, макар и да го умъртви с погледа си. Но косата му се изправяше на главата и кръвта му се смразяваше, тъй като и тя се извръщаше заедно с него и пак заставаше зад гърба му. Сутринта той я бе държал пред себе си, но сега тя бе зад него — през всичкото време. Опря гръб на един склон и почувствува, че тя застана над него, ясно очертана на фона на студеното нощно небе Тя стоеше над главата му, мълчалива, изправена и неподвижна — жив надгробен камък, чийто епитаф бе написан с кръв.
Нека никой не казва, че убийците остават ненаказани и нека не загатва, че провидението спи. Тази дълга минута, изпълнена с леден страх, бе по-ужасна и от най-жестоката смърт.
В една от нивите, край които мина, се издигаше навес, който предлагаше подслон за през нощта. Пред вратата имаше три високи тополи, които правеха мрака вътре още по-гъст. Вятърът стенеше жаловито през тях. Невъзможно му бе да върви, преди да съмне, и той се просна до стената — за да изпита нови мъки.