Той тръгна бързо и вървя почти докато падна на земята; после полегна в една долчинка и заспа дълъг, но прекъсван и неспокоен сън. Подир това отново се заскита в нерешителност и недоумение, подтискан от страха за нова самотна нощ.
Изведнъж той взе отчаяното решение да се върне в Лондон.
„Там поне ще има с кого да поговоря — помисли си той. — А и ще имам хубаво място за криене. След тези слухове никога няма да очакват, че ще могат да ме заловят там. Защо пък да не се скрия около седмица, а сетне да принудя Феджин да ми помогне да се прехвърля във Франция. Дявол да го вземе, ще рискувам.“
Той последва веднага тази подбуда и като избра най-изоставените пътища, тръгна обратно назад, решен да се крие из околностите на столицата до мръкване, и като се промъкне там на свечеряване по един криволичещ път, да се отправи право към мястото, което си бе избрал. Да, ами кучето? Ако са изпратили описанието му, в никакъв случай не биха забравили, че и кучето липсва и навярно е отишло с него. Това би могло да докара залавянето му. Той реши да го удави и като продължи да върви, заоглежда се за някой ручей. На пътя си той намери тежък камък и го уви в кърпата си.
Кучето погледна господаря си в лицето, докато последният правеше тези приготовления. Може би долови с инстинкта си тяхното значение или пък се стресна от хвърления му крадешком поглед, по-свиреп от обикновено, но както и да е, то завървя по-назад, отколкото имаше обичай. Когато господарят му застана край брега на един вир и го повика, животното изведнъж спря.
— Не чуваш ли, че те викам? Ела при мене! — извика Сайкс.
Кучето се приближи само по силата на навика. Но когато Сайкс се наведе, за да завърже кърпата около врата му, то изръмжа ниско и се обърна назад.
— Върни се! — заповяда разбойникът.
Кучето поклати глава, но не се помръдна. Сайкс направи ласо и отново го повика.
То направи няколко крачки напред, върна се, спря за миг, извърна се и тръгна да бяга с най-голямата възможна бързина.
Човекът му подсвирна на няколко пъти, а сетне седна да го чака, като предполагаше, че то ще се върне. Кучето обаче не се появи никакво и най-после той отново продължи пътя си.
Глава XLIX
Мънкс и мистър Браунлоу най-после се срещат. Разговорът им и съобщението, което го прекъсва
Здрачът беше започнал да се спуска, когато мистър Браунлоу слезе от един файтон пред собствената си врата и почука леко. След като му отвориха, един як човек излезе от файтона и се изправи отстрани на стъпалата, а в това време друг човек, който бе седнал на капрата, застана от другата страна. По дадения им от мистър Браунлоу знак те измъкнаха от файтона трети човек и като го хванаха помежду си, вкараха го бързо в къщата. Този човек беше Мънкс.
По същия начин те се качиха по стъпалата, без да проговорят, и мистър Браунлоу ги поведе към една задна стая. При вратата Мънкс, който се качваше с явно неудоволствие, спря. Двамата мъже погледнаха към стария джентълмен, като очакваха нарежданията му.
— Той знае какво го чака — каза мистър Браунлоу. — Ако се колебае или пък, ако помръдне пръст без ваше позволение, завлечете го на улицата, повикайте на помощ полицията и от мое име им го предайте като престъпник.
— Как се осмелявате да говорите така за мене? — запита Мънкс.
— Как се осмелявате да ме принуждавате да го казвам, млади човече? — отвърна мистър Браунлоу и го погледна строго. — Полудял ли сте, че искате да напуснете тази къща? Пуснете го. Е, добре, сър. Свободен сте да си вървите. Ние ще ви последваме. Но ви предупреждавам, в името на всичко най-свято, че в момента, когато стъпите с крак на улицата, ще наредя да ви заловят като фалшификатор и крадец. Решението ми е твърдо и непоколебимо. Ако и вие сте такъв, то, нека кръвта ви падне на собствената ви глава!
— На какво основание ме отвличате от улицата и ме водите тук с помощта на тези кучета? — запита Мънкс, като хвърли поглед първо на единия, а после на другия от двамата мъже, които го бяха заобиколили.
— По силата на собственото ми основание — отвърна мистър Браунлоу. — Тези хора действуват по мое нареждане. Ако се оплаквате, че са ви лишили от свободата — вие имахте както възможност, така и случай да избягате, докато идвахте насам, обаче сметнахте, че е по-благоразумно да не вдигате шум, — тогава пак ви подканям, обърнете се за защита към закона. Аз също ще се отнеса до правосъдието. Но когато отидете толкова напред, че ви бъде невъзможно да се върнете, не ме молете за снизхождение, защото тогава властта ще е преминала в други ръце. И недейте казва, че съм ви бутнал в пропастта, към която самичък сте се запътили.