Явно беше, че Мънкс бе разтревожен и уплашен. Той се колебаеше.
— Трябва да решите бързо — каза мистър Браунлоу твърдо и спокойно. — Ако предпочитате да изложа обвинението си публично и ви обрека на наказание, чийто размер с потръпване мога да предвидя, но без да съм в състояние да го изменя, тогава още веднъж ви напомням, пътят ви е известен. Но ако се обърнете към мене за снизхождение и попросите милостта на тези, на които така много сте навредили, седнете на този стол без нито думица повече. Той ви очаква вече два дни.
Мънкс промърмори няколко неразбрани думи, но продължи да се колебае.
— Трябва да побързате — каза мистър Браунлоу. — Само една дума от моя страна и вие губите право на избор завинаги.
Човекът все още се двоумеше.
— Нямам намерение да водя преговори — каза мистър Браунлоу — и тъй като защищавам интересите на други лица, нямам и правото да го сторя.
— Няма ли — запита Мънкс със заекване, — няма ли някой среден път?
— Никакъв.
Мънкс погледна стария джентълмен загрижено, но като не прочете в лицето му нищо друго освен строгост и решителност, влезе в стаята и свил рамене, седна на посочения му стол.
— Заключете вратата отвън — каза мистър Браунлоу на двамата мъже — и влезте, когато позвъня.
Те го послушаха, а той и Мънкс останаха сами.
— Хубаво отношение, сър — каза Мънкс, като хвърли шапката и наметалото си, — при това от страна на най-стария приятел на баща ми.
— Тъкмо защото бях най-старият приятел на баща ви, млади човече — отвърна мистър Браунлоу — тъкмо защото надеждите и въжделенията на младите ми и щастливи години бяха свързани с него и с онова прекрасно създание, неговата сестра, която умря още на младини и ме остави тук, печален и самотен; тъкмо защото той бе коленичил заедно с мене пред смъртния й одър, когато бе още момче, в самото утро, когато — ако това не бе против желанието на небето — тя щеше да бъде моята млада невеста; тъкмо защото нараненото ми сърце се привърза към него от този ден нататък, през всичките му изпитания и прегрешения, докато умря; тъкмо защото старите възпоминания са изпълнили сърцето ми и дори видът ви ми напомня за него; тъкмо поради всичко това сега съм развълнуван и готов да се отнеса благородно с вас в настоящия момент — да, Едуард Лифърд, дори в настоящия момент — и се червя за това, че сте недостоен да носите туй име.
— Какво общо може да има всичко това с името? — запита другият, като наблюдаваше известно време полумълчаливо, полусмаяно вълнението на събеседника си. — Какво значи за мене това име?
— Нищо — отвърна мистър Браунлоу, — за вас то не значи абсолютно нищо. Но то беше нейното име и дори след толкова години то носи на мене, стария вече човек, онзи трепет и онова вълнение, което изпитвах тогава, когато го чуех изречено от някой чужд човек. Много съм доволен, че сте го променили — много, много.
— Всичко това е прекрасно — каза Мънкс (на когото запазваме това название) след дълга пауза, през време, на която той упорито и сърдито мълчеше и се клатушкаше на-сам-натам, а мистър Браунлоу седеше с ръка на очите си. — Но какво изобщо искате от мене?
— Вие имате брат — каза мистър Браунлоу, като се сепна, — брат, чието име, прошепнато в ухото ви, когато се приближих до вас на улицата, беше само по себе си почти достатъчно да ви накара да ме придружите дотук, смаян и изплашен.
— Нямам никакъв брат — отвърна Мънкс. — Вие знаете много добре, че бях единствено дете. Защо ми говорите за някакъв си брат? Знаете това тъй добре, както и аз.
— Внимавайте в това, което действително зная, тъй като то може би ще ви заинтересува — каза мистър Браунлоу. — Зная, че от нещастния брак, който клетият ви баща, подтикван от семейна гордост и груби амбиции, бе принуден да сключи още като съвсем млад момък, вие бяхте единственият наследник.
— Не обръщам никакво внимание на резките ви думи — прекъсна го Мънкс с подигравателен смях. — Вие знаете обстоятелствата и за мене това е достатъчно.
— Но мене ми са известни също така — продължи старият джентълмен — и страданието, бавните мъки и дългите терзания на тази злополучна връзка. Известно ми е как бездушно и морно влачеха тези нещастници тежките си вериги сред света, отровен и за двамата. Известно ми е как студената учтивост бе последвана от открити крамоли; как безразличието отстъпи мястото си на неприязън, неприязънта на омраза, а омразата на отвращение, докато най-сетне те скъсаха мъчителната връзка и се разделиха, като всеки от тях понесе по един парещ къс от веригата, чиито звена само смъртта можеше да строши, за да се скрият между нови хора и потулят мъката си под весели маски. Майка ви успя: тя скоро забрави веригата. Но в сърцето на баща ви тя дрънчеше и ръждясваше в продължение на дълги години.