— Е добре, те се разделиха — каза Мънкс, — и какво от това?
— След като известно време живяха разделени — отвърна мистър Браунлоу — и майка ви отиде на континента и се отдаде напълно на лекомислие, като съвсем забрави съпруга си, цели десет години по-млад от нея, той остана в родината си с разбито бъдеще и попадна между нови приятели. Това обстоятелство поне ви е известно вече.
— Нищо не ми е известно — каза Мънкс, като извърна настрана очи и заудря с крак по пода, подобно на човек, който е решил да отрича, — нищо подобно не ми е известно вече.
— Държането ви, не по-малко от деянията ви, ме уверява, че не сте го забравили, нито пък сте престанали да мислите за него без горчивина — отвърна мистър Браунлоу. — Думата ми е за преди петнадесет години, когато сте били не повече от единадесетгодишен, а баща ви бе само на тридесет и една година — защото, повтарям, той беше момче, когато неговият баща му наложи да се ожени. Трябва ли да се връщам към обстоятелствата, които хвърлят сянка върху паметта на баща ви, или вие ще го пощадите от това и ще ми откриете истината?
— Няма какво да ви откривам — възрази Мънкс. — Вие говорете, ако желаете …
— Добре, тези нови приятели — продължи мистър Браунлоу — бяха един оттеглил се от служба морски офицер, чиято жена бе умряла преди около половин година и го бе оставила с две деца — по-рано имали повече, но от всичките им останали само две. И двете бяха момичета, едната, красиво създание на деветнадесет години, а другото — дете на около две-три години.
— Какво значение може да има всичко това за мене? — запита Мънкс.
— Те живееха — продължи мистър Браунлоу, сякаш не бе чул прекъсването — в тази част на страната, където се бе оттеглил в своите скитания и баща ви и където си бе намерил прибежище. Познанство, близост, приятелство следваха едно подир друго. Баща ви бе надарен, както малцина други хора. Той притежаваше душата и качествата на сестра си. Колкото повече го опознаваше старият офицер, толкова повече го обикваше. Бих желал всичко да бе свършило дотук. Същото стори и дъщеря му.
Старият джентълмен спря. Мънкс хапеше устните си, с очи, вперени в пода. Като видя това, Браунлоу веднага продължи:
— Краят на годината го свари свързан, тържествено свързан с тази девойка — обекта на първата, истинска, гореща, единствена страст на едно невинно момиче.
— Разказът ви е прекалено дълъг — забеляза Мънкс и се движеше неспокойно в стола си.
— Това е истински разказ за мъки и изпитания, млади човече — отвърна мистър Браунлоу, — а такива разкази са обикновено дълги. Ако в него се разправяше само за доволство и щастие, той би бил много кратък. Когато умря един от тези богати роднини, за чиито интереси и подкрепа на властта му вашият баща бе пожертвуван, за да изправи злото, на което бе станал оръдие, той му остави своята панацея на всички беди — парите си. Наложи се баща ви веднага да замине за Рим, където този човек бе отишъл да се лекува и където бе умрял, оставяйки работите си съвсем объркани. И той отиде. Там се разболя много тежко и в момента, когато вестта стигна в Париж, той бе последван от майка ви, която взе и вас със себе си. Той се поминал един ден след пристигането ви, като не остави никакво завещание — никакво завещание, — така че цялото му имущество остана на нея и на вас.
При тази част от разказа Мънкс притаи дъх и заслуша със сковано от любопитство лице, макар и очите му да не бяха отправени към говорителя. Когато мистър Браунлоу се спря, той промени положението си подобно на човек, който изпитва внезапно облекчение, и изтри влажното си лице и ръце.
— Преди да отиде в странство и минавайки през Лондон — каза мистър Браунлоу бавно, с очи, вперени в лицето на другия, — той дойде при мене.
— Никога не съм чул за това — прекъсна го Мънкс с глас, който целеше да изрази недоверие, но, в който звучеше повече неприятна изненада.
— Дойде при мене и ми остави, заедно с някои други неща, една картина — портрет, рисуван от самия него, — образа на онази клета девойка, която той не искаше да изостави, а не можеше да вземе със себе си при бързото си отпътуване. Грижите и угризенията го бяха изтощили и направили да прилича почти на сянка; говореше отчаяно и несвързано за провал и безчестие, причинени от него; довери ми намерението си да обърне цялото си имущество в пари, макар и това да му донесе загуба, и като даде вам и на жена си част от полученото напоследък наследство, да напусне страната — догадих се, че не ще го стори самичък — и никога вече да не се върне. Дори и на мене, стария му и отдавнашен приятел, чиято дълбока привързаност криеше корените си в пръстта, покрила онази, която бе скъпа и за двама ни, — дори и на мене той не довери нищо повече, като обеща да ми пише и ми разкрие всичко, а след това да ме види още веднъж, за последен път тук, на земята. Уви! Тази именно среща бе всъщност последната за нас. Аз не получих никакво писмо и никога вече не го видях.