Мисис Саурбъри го погледна с израз на немалко учудване. Мистър Саурбъри долови това и побърза да продължи, без да й даде време да направи каквато и да било забележка.
— Не искам да кажа за оплаквач за погребения на възрастни, а само за деца. Това ще бъде великолепно нововъведение, мила. Можеш да бъдеш сигурна, че ще има голям успех.
Мисис Саурбъри, която проявяваше твърде добър вкус в областта на погребалното дело, прие тази идея с голям интерес, но тъй като би било против чувството й за лично достойнство да покаже това при съществуващите обстоятелства, тя само запита остро защо тази така очевидна мисъл не бе му дошла на ума по-рано. Мистър Саурбъри основателно прие това за одобрение на предложението му. Без повече разисквания решиха още веднага да посветят Оливър в тънкостите на това изкуство. За тази цел беше нужно той да придружи господаря си още на следния път, когато услугите на погребалния деятел щяха да бъдат необходими. Този случай не закъсня да се появи. Следната сутрин, половин час след закуска, мистър Бъмбл влезе в дюкяна. Като подпря бастуна си до тезгяха, той извади големия си кожен портфейл, взе от него малко парче хартия и го предаде на Саурбъри.
— Аха! — каза погребалният деятел, като го прочете със светнадо от радост лице. — Поръчка за ковчег, а?
— Най-напред за ковчег и после за енорийско погребение — отвърна мистър Бъмбл, като закопча кожения си портфейл, който, подобно на самия него, имаше твърде внушителен вид.
— Бейтън — каза погребалният деятел, като погледна от листчето към мистър Бъмбл. — Никога по-рано не съм чувал това име.
Бъмбл поклати глава и отговори:
— Упорити хора, мистър Саурбъри, много упорити. А и твърде горделиви, да, твърде горделиви.
— Горделиви ли! — възкликна мистър Саурбъри подигравателно. — Хайде де! Това е вече твърде много.
— Просто да се поболее човек — отвърна клисарят. — Възмутително, мистър Саурбъри.
— Точно така — съгласи се погребалният разпоредител.
— Чухме за това семейство едва предишната вечер — каза клисарят. — И надали бихме узнали за съществуването му дори и тогава, ако не беше жената, която живее в същата къща; тя отправила молба до черковната община да пратят общинския лекар при болната, която била зле. Лекарят бил отишъл на вечеря, но слугата му (наистина способно момче) веднага им изпратил някакво лекарство в шише от черна боя.
— Какво усърдие! — възкликна погребалният деятел.
— Наистина усърдие! — отвърна клисарят. — Но знаете ли какво е станало след това, каква черна неблагодарност проявили тези разбойници? Представете си, сър, мъжът пратил да кажат, че лекарството не подхожда за болестта на жена му и затова тя няма да го вземе. Моля ви се, такова хубаво, силно, целебно лекарство, което тъй много помогна на двама ирландски работници и на един въглищар само преди седмица! При това дават им го без пари, а те го връщат и не искат да го вземат!
И мисълта за това безобразие така мощно обхвана съзнанието на мистър Бъмбл, че той удари силно по тезгяха с бастуна си и се зачерви от възмущение.
— Бога ми — каза погребалният деятел, — ни-ко-га не съм …
— Нито аз, сър — възкликна клисарят, — нито кой и да било друг. Но сега тя е мъртва и ние трябва да я погребем. Нареждането е такова. И колкото по-бързо свършим това, толкова по-добре. — Като каза това, мистър Бъмбл си сложи триъгълната шапка най-напред накриво, но после я оправи. Силно възбуден, той напусна дюкяна.
— Толкова беше ядосан, дори забрави да пита за тебе! — каза мистър Саурбъри на Оливър, като погледна подир клисаря, който бързаше надолу по улицата.
— Да, сър — отвърна Оливър, който през цялото време на разговора се бе държал старателно колкото може по-далеч от клисаря и който се разтреперваше от глава до пети само като си спомнеше за звука на гласа на мистър Бъмбл. Той обаче нямаше защо да се страхува от погледа на клисаря, тъй като последният, комуто предсказанието на господина с бялата жилетка бе направило много силно впечатление, смяташе, че щом погребалният деятел е взел Оливър за опит, ще е по-добре, ако въпросът за момчето се избягва, докато се изминат предвидените в условията седем години, след изтичането, на които законът ще предотврати всяка опасност от връщането на момчето в приюта.
— Ъ, добре — каза мистър Саурбъри, като взе шапката си. — Колкото по-скоро се свърши тази работа, толкова по-добре. Ной, погрижи се за дюкяна. А ти, Оливър, си вземи шапката и ела с мене. — Оливър послуша и последва господаря си в неговата професионална мисия.