— Карайте право към участъка и ще стигнете навреме — отвърна мистър Лосбърн. — Аз ще остана тук.
Двамата господа бързо се разделиха, всеки обхванат от трескаво вълнение, което им бе невъзможно да овладеят.
Глава L
Преследване и бягство
Недалеч от Темза, до онази нейна част, където се намираха черквата на Родърхайд, където постройките по брега са най-нечисти, а плавателните съдове по реката, почернели от праха на въглищата, пренасяни с ладии, и пушека на ниските къщички, се намира най-мръсният, най-чудноват и най-особен от всички квартали, спотайващи се в Лондон, напълно непознат дори и по име на по-голямата част от населението му.
За да се стигне това място, посетителят трябва да проникне през мрежа тесни, задушни и кални улички, изпълнена с най-грубите и най-бедни жители на крайбрежието. В дюкяните тук се намират най-евтините и най-недоброкачествени стоки; най-грубите и най-прости облекла се люшкат по вратите на магазините и се развяват от къщните въжета и прозорци. Блъскащ се с останали без работа работници от най-долните слоеве, метачи, преносвачи на въглища, пропаднали жени, парцаливи деца и измета на реката, дошлият тук си проправя пътя с трудност, окръжен от отвратителни гледки и миризми от тесните пътечки които се отклоняват наляво и надясно, и бива оглушаван от тропота на големите каруци, които носят цели купища стока от складовете, издигнати на всеки ъгъл. Когато най-сетне стигне до по-отдалечените и по-пусти улици, той тръгва из места, където над плочниците се надвисват разкъртени фасади на постройки, а стените сякаш рухват при самото му минаване. Комините като че ли се двоумят дали да се съборят, прозорците са защитени от ръждясали железни пречки, почти проядени от времето и нечистотията, и изобщо навсякъде тук цари пълна разруха и занемареност.
В съседство с това място, зад Докхед, се намира Якобовият остров, заобиколен от ров, изпълнен с тиня, шест или осем фута дълбок и петнадесет или двадесет широк във време на прилив, наречен едно време Мил Понд, обаче по времето на настоящия разказ минаващ под името Фоли Дич. Това е един ръкав на Темза, който може винаги да се напълни с по-голямо количество вода, когато се отпущат язовете на Лид Милс, откъдето е взел старото си име. В такива моменти чужденецът, надвесил се от един от дървените мостове на Мил Лейн, би могъл да види обитателите на къщите от двата бряга да спущат от задните си входове или от прозорците си кофи, ведра и всякакви домакински съдове, с които си гребат вода. А когато извърне око към самите къщи, открилото се пред погледа му зрелище ще събуди удивлението му: невъзможни дървени галерии, общи за задната страна на около половин дузина къщи, с дупки, от които да се гледа към тинята отдолу; счупени и лепени прозорци, с провесени от тях дълги пръти за сушене на бельо, но такова никога не се намира там; помещения толкова малки, тъй мръсни, тъй сдушени, че въздухът сякаш завинаги е замърсен от сметта и гнусотията, които те приютяват; дървени стаички, издадени напред и надвиснали над калта и заплашващи да паднат в нея — нещо, което действително се е случвало; покрити с нечистотия стени и рушащи се основи; всеки възможен белег на отблъскваща беднотия, всяка отвратителна следа на мръсотия, разруха и смет; всичко това украсява бреговете на Фоли Дич.
На Якобовия остров складовете са празни и без покриви, стените се рушат, прозорците не могат вече да служат за прозорци, вратите падат на улиците, комините са опушени, но не димят. Преди тридесет или четиридесет години, когато загубите и съдебните дела не бяха опропастили това място, то процъфтяваше; сега обаче действително представлява само пуст остров.
Къщите нямат собственици, всеки, който посмее, може да изкърти вратата и да влезе, да живее там и там да умре. Хората, които търсят прибежище на Якобовия остров, трябва или много да се нуждаят от скривалище, или пък да са изпаднали в твърде голяма нищета.
В една горна стая на една от тези къщи — отдалечена постройка, сравнително голяма, разнебитена, но със здрави врати и прозорци и със задна страна, която се сношава с реката по описания вече начин — се бяха събрали трима мъже, които седяха, обхванати от дълбоко и мрачно мълчание, и от време на време си хвърляха погледи, изпълнени със смайване и очакване. Единият от тези хора беше Тоби Кракит, другият Том Чилтинг а третият — един разбойник на около петдесет години, чийто нос бе почти напълно смазан при някакво отдавнашно сбиване и на чието лице се виждаше ужасен белег, получен навярно при същите обстоятелства. Този човек беше наскоро избягал от заточение затворник, наречен Кагс.