Известно време те вървяха през най-шумната и най-гъсто населена част на града. След това, като свиха по тясна уличка, по-мръсна и по-мизерна от всички, които бяха срещали досега, те се спряха да потърсят къщата, за която се бяха отправили. Постройките от двете страни на улицата бяха високи и големи, но много стари. В тях живееха хора от най-бедното съсловие. Самият запустял вид на тези къщи беше достатъчен, за да се разбере какви хора живеят там. Това нямаше нужда да се потвърждава от мършавите фигури на неколцина мъже и жени, които, унили и приведени на две, от време на време дебнешком пресичаха улицата. Голяма част от жилищата имаха дюкяни отпред, но последните бяха затворени и изоставени да гният и се рушат; само горните стаи бяха обитавани. Някои от къщите, полуразрушени от времето и годините, бяха подпрени с огромни греди, забити здраво в улицата. Но дори и тези зловещи дупки, изглежда, служеха за нощно убежище на някои бездомни нещастници, тъй като много от грубите дъски, заковани вместо врати и прозорци, бяха изкъртени, така че се бе получило отверстие, достатъчно голямо, за да се промъкне през него човешко тяло. Тези бараки бяха мръсни и вонещи. Дори плъховете, гниещи в мръсотията, бяха грозно измършавели от глад.
Нямаше нито чукче, нито дръжка на звънец на отворената врата, пред която Оливър и господарят му се спряха. Погребалният деятел мина пипнешком през тъмния вход и като заръча на Оливър да върви до него и да не се страхува, се заизкачва предпазливо по прогнилата стълба. После, като се спъна във вратата на първата площадка, той се спря и почука.
Отвори им младо момиче на тринадесет или четиринадесет години. Достатъчно беше погребалният деятел да види какво имаше в стаята, за да разбере, че тъкмо това беше жилището, в което го бяха изпратили. Той влезе и Оливър го последва.
В стаята нямаше огън, но един човек беше клекнал механично край празната печка. Стара жена също бе доближила малко столче до студеното огнище и седеше на него. В друг ъгъл се виждаха няколко парцаливи деца. В една ниша в стената, точно срещу вратата, лежеше на земята нещо, покрито със старо, изпокъсано одеяло. Оливър изтръпна, когато хвърли поглед нататък, и неволно се прилепи до господаря си; макар че беше покрито, момчето почувствува, че това нещо беше труп.
Мъжът имаше слабо и много бледо лице, косата и брадата му бяха посивели, а очите кръвясали. Старата жена беше с набръчкано лице, а едничките й два зъба се подаваха над долната й устна. Очите й бяха блестящи и пронизителни.
Оливър се страхуваше да погледне и нея, и мъжа. Те така приличаха на плъховете, които бе видял вън.
— Никой да не се приближава до нея — каза мъжът и скочи свирепо, когато погребалният деятел тръгна към нишата. — Махай се, махай се, дявол да те вземе, ако не искаш да ти пукна главата!
— Глупости, добри ми човече — каза добре запознатият с всички форми на мизерията погребален деятел. — Глупости.
— Казвам ти — продължи човекът, като стисна юмруци и тропна яростно по пода, — казвам ти, че няма да оставя да я сложите в земята. Там тя не ще си почине. Червеите ще я безпокоят — те няма да я изядат, защото вече нищо не е останало от нея.
Саурбъри не отговори на тези безумни думи; той само извади един канап от джоба си и се наведе за малко над тялото.
— Ах — каза мъжът, като избухна в плач и се свлече на колене до краката на умрялата жена. — Коленичете, коленичете край нея, всички … и запомнете какво ще ви кажа. Чуйте, умориха я от глад. Едва когато я пипна треската, разбрах колко е зле; тогава костите й се показаха през кожата. Нямаше нито свещ, нито огън; тя умря в тъмното … в тъмното! Дори не можа да види лицата на децата си, макар и да я чувахме как мълви имената им. Просих за нея из улиците и тогава ме затвориха. Когато се върнах, тя вече умираше, кръвта ми се смръзна в сърцето, защото я бяха уморили от глад! — Той вплете пръсти в косата си и като нададе силен вой, свлече се и се строполи на пода, очите му гледаха втренчено, а от устата му излизаше пяна.
Ужасените деца заплакаха горчиво, старата жена, която досега бе мълчала, сякаш не чуваше какво става наоколо й, ги смъмра да мълчат. Като развърза връзката на мъжа, който продължаваше да лежи на пода, тя се дотътра до погребалния деятел.
— Умрялата е моя дъщеря — каза старата жена, като кимна по направление на трупа, и заговори идиотски ухилена. Това зрелище беше по-зловещо дори и от присъствието на смъртта на това място. — Божичко! Божичко! Не е ли чудно, че аз, която бях вече голяма жена, когато я родих, сега съм още жива и весела, а тя лежи там мъртва … студена и вцепенена. Божичко! Божичко! … Само като си помисля. Просто, като че е някаква игра, също като игра!