Но Оливър я виждаше във въображението си тъй ясно, сякаш не бе променил мястото си, обаче счете за по-добре да не тревожи добрата стара дама, така че й се усмихна мило, когато тя го погледна. Мисис Бедуин, доволна, че сега детето се чувствува по-добре, посоли супата и надроби в нея парче препечен хляб с такова суетене, каквото се изисква при подобна тържествена работа. Оливър се справи със супата удивително бързо. Той едва бе погълнал последната лъжичка, когато някой почука леко на вратата.
— Влезте — каза старата жена и в стаята се появи мистър Браунлоу.
Старият джентълмен влезе бодро, обаче едва бе вдигнал очила на челото и бе пъхнал ръце отзад, под полите на халата си, за да разгледа добре Оливър, когато лицето му премина през най-различни фази на изкривяване. Оливър бе много отслабнал и изнемощял от болестта и когато направи несполучлив опит да стане на крака от уважение към благодетеля си, той отново се отпусна немощно в стола си. А работата е там, че, искрено казано, сърцето на мистър Браунлоу бе достатъчно голямо за шестима човечно настроени господа, поради което то напълни очите му със сълзи посредством някакъв особен водоснабдителен процес, който не сме достатъчно големи философи да обясним.
— Клетото момче, клетото момче! — каза мистър Браунлоу, като се изкашля. — Малко нещо съм прегракнал тази сутрин, мисис Бедуин. Боя се, че съм се простудил.
— О, надявам се, че не сте, сър — каза мисис Бедуин. — Не съм ви давала нищо влажно, сър.
— Не зная, Бедуин. Не зная — повтори мистър Браунлоу. — Струва ми се, че вчера на обяд кърпата ми беше малко влажничка, но това няма никакво значение. Как се чувстваш, миличък?
— Много щастлив, сър — отвърна Оливър. — И съм ви много признателен за добрината, която проявявате към мене.
— Добро момче — каза мистър Браунлоу с дебел глас. — Дадохте ли му да похапне нещо, Бедуин? Някаква кашица, а?
— Току-що изяде цяла паница чудесна, силна супа, сър — отвърна мисис Бедуин, като се поизправи и изрече последната дума с особено натъртване, за да покаже, че между кашица и добре приготвена супа няма абсолютно нищо общо.
— Ух — възкликна мистър Браунлоу с леко потърсване, — една-две чашки портвайн биха му оказали много по-голяма полза. Нали така, Том Уайт?
— Името ми е Оливър, сър — поправи го малкият болник с твърде учуден поглед.
— Оливър — каза старият джентълмен. — Оливър чий? Оливър Уайт ли?
— Не, сър, Туист. Оливър Туист.
— Чудновато име! — забеляза старият джентълмен. — Какво те накара да кажеш на полицейския следовател, че се наричаш Том Уайт?
— Никога не съм му казвал подобно нещо — отговори изумено Оливър.
Това така прозвуча като лъжа, че старият джентълмен погледна строго Оливър право в лицето. Невъзможно беше да се съмнява човек в него. По слабите му и изострени черти бе изписана самата истина.
— Станала е някаква грешка — каза мистър Браунлоу. Но макар поводът да гледа вперено Оливър вече да не съществуваше, старата му мисъл, че между момчето и някое познато нему лице има голяма прилика, го обхвана така силно, че той просто не можеше да снеме погледа си.
— Надявам се, че не ми се сърдите, сър — промълви Оливър, като вдигна умолително очи.
— Не, не — отговори му старият джентълмен. — Ха! Какво е това? Бедуин, погледнете тук!
С тези думи той посочи бързо към картината над Оливъровата глава, а после към лицето на момчето. То беше нейното живо копие. Очите, главата, устата, всяка черта беше подобна. А в момента и изразът бе тъй еднакъв, че сякаш и най-дребната линийка бе съвсем точно копирана!
Оливър не разбра причината на това внезапно възклицание. Тъй като беше все още недостатъчно силен да понесе стресването, което то му причини, той изпадна в безсъзнание. Това бе истинска слабост от негова страна, която обаче дава възможност на разказвача да облекчи читателя от напрежението му относно съдбата на двамата млади възпитаници на веселия стар джентълмен и да проследи какво става по-нататък с тях.
Както вече бе отбелязано. Хитреца и неговият изискан приятел мастър Бейтс се присъединиха към тълпата, която бе вдигнала олелия подир Оливър, след като по незаконен начин бяха отнели принадлежащата на мистър Браунлоу вещ. Те сториха това, изпълнени с похвална загриженост за собствената си безопасност. И понеже независимостта и свободата на действията на личността са измежду най-достойните за похвала принципи на всеки истински англичанин, едва ли е необходимо да подчертаем пред читателя, че това тяхно деяние е годно да ги издигне в очите на всички общественици и родолюбци. А също че това крепко доказателство за загрижеността им относно собственото добро потвърждава правотата на онзи закон, който някои дълбокомислени и здраво — разсъждаващи философи смятат за главен двигател на природата. Споменатите философи много мъдро свеждат проявите на тази добра дама към някакви си принципи и теории и като правят хубав комплимент на нейната мъдрост и разбиране, напълно пренебрегват всякакви съображения за великодушие и добро чувство. Защото това са неща, стоящи далеч от споменатото същество от женски пол, което по общо признание стои над безбройните малки слабости и недостатъци на собствения си пол.