— Само внимавай да не сипеш вътре отрова — каза мистър Сайкс, като сложи шапката си на масата.
Той каза това на шега, но ако бе видял злата усмивка, с която евреинът си прехапа долната устна, когато се обърна към долапа, той не би сметнал предупреждението за напълно излишно.
След като изпи две-три чаши ракия, мистър Сайкс благоволи да прояви известно внимание към младите господа. Тази негова любезност насочи разговора към Оливър. Двете момчета разказаха подробно за причината и начина, по който бе заловен Оливър, като Хитреца направи такива добавки към истината, каквито считаше, че биха били най-полезни при съществуващите обстоятелства.
— Боя се, че той може да разправи неща, които ще ни навлекат някоя беда — заяви евреинът.
— Твърде е вероятно — отвърна му Сайкс със злобна усмивка. — Спукана ти е работата, Феджин.
— И знаеш, боя се — продължи евреинът, сякаш не бе забелязал прекъсването, — боя се, че ако нашата работа е спукана, същото може да сполети и други и че в края на краищата ти ще си изпатиш малко повечко от мене, миличък.
Сайкс се сепна и се извърна към евреина. Но раменете на стария джентълмен бяха вдигнати чак до ушите, а очите му гледаха безцелно към отсрещната стена.
Последва дълго мълчание. Всеки член на това почтено общество се вдълбочи в собствените си мисли, без да се изключва и кучето, което облизваше заканително муцуната си и сякаш си представяше как ще се нахвърли върху краката на първия мъж или жена, които срещне, когато излезе на улицата.
— Някой трябва да узнае какво е станало в участъка — заяви мистър Сайкс с много по-нисък глас, отколкото когато влезе.
Евреинът кимна одобрително.
— Ако не е издал нищо и са го осъдили, тогава няма защо да се боим, преди да го пуснат — каза мистър Сайкс, — и тогава не бива да го изпуснем. Трябва да го пипнете по някакъв начин.
Евреинът отново кимна.
Очевидно това беше разумен начин на действие, обаче за нещастие против него съществуваше много силно възражение. То се състоеше в това, че Хитреца, Чарли Бейтс, Феджин и мистър Уилиам Сайкс — заедно и поотделно, имаха дълбоко вкоренена омраза към участъците и на всяка цена избягваха да се мяркат край тези места при каквито и да било обстоятелства.
Мъчно е да се отгатне колко щяха да седят така и да се гледат един друг, обхванати от не съвсем приятни мисли. Не е обаче необходимо да се правят догадки по този въпрос, тъй като внезапното влизане на двете млади дами, които Оливър бе видял при един по-раншен случай, стана причина разговорът отново да протече.
— Точно каквото ни трябва! — каза евреинът. — Бети ще отиде, нали, миличка?
— Къде? — запита младата дама.
— Само до участъка, моя мила — каза ласкаво евреинът. Дължим да отбележим, че младата дама не отказа категорично да свърши възложената й работа, тя само подчерта, натъртено и безусловно, че би желала „да я вземат дяволите“, ако направи, каквото искаха от нея. Това беше само учтив и деликатен начин да отхвърли молбата, който показва, че младата дама бе добре възпитана и не можеше да си позволи да обиди събеседника си, като му откаже рязко и направо.
Лицето на евреина се отпусна надолу. Той махна поглед от тази млада дама, която беше весело, да не кажем, блестящо, облечена в червена дреха, зелени обувки и жълти книжки за къдрене, и се обърна към другата.
— Нанси, миличка — каза сладко евреинът, — а ти какво ще кажеш?
— Тази работа хич няма да я бъде, така че няма защо да се опитваш и с мене, Феджин — отговори му Нанси.
— Какво искаш да кажеш с това? — каза мистър Сайкс, като погледна сърдито.
— Точно туй, което казвам, Бил — отвърна спокойно Нанси.
— Та тъкмо ти си за тази работа — убеждаваше я мистър Сайкс, — в тази околност никой не те познава.
— И понеже не искам да ме знаят, предпочитам да кажа „не“ отколкото „да“, Бил — отвърна Нанси все така спокойно.
— Феджин, тя ще отиде — каза Сайкс.
— Не, Феджин, няма да отида — каза Нанси.
— Да, ще отиде — повтори Сайкс.
Мистър Сайкс беше прав. Било със заплахи, било с обещания и подкупи най-после успяха да убедят въпросната дама да предприеме намисленото. Съображенията, които я караха да отказва да го стори, не бяха като тези на симпатичната й приятелка, тъй като тя скоро се бе преместила от далечното, но почтено предградие Ратклиф, в околността на Фийлд Лейн, поради което не се боеше, че ще бъде забелязана от някои от многобройните си познати.
Ето защо, препасана с чиста бяла престилка върху роклята си, пъхнала книжките си за къдрене под сламена шапка (всичко това, взето от неизчерпаемия склад на евреина), мис Нанси се приготви да изпълни поръчката.