С тези думи той ги избута от стаята и като заключи и зарези грижливо вратата зад тях, извади от скривалището кутията, която, без да иска, бе показал на Оливър. Сетне бързо се зае да напъха часовниците и скъпоценностите под дрехата, си.
Докато вършеше това, стресна го почукване по вратата.
— Кой е там? — извика дрезгаво той.
— Аз! — отвърна гласът на Хитреца през ключалката.
— Сега пък какво има? — извика нетърпеливо евреинът.
— Нанси пита дали да го отмъкне от другото място.
— Да — отвърна евреинът, — където успее да го пипне. Намерете го, намерете го, само това. Аз ще знам после какво да направя, не се бойте.
Момчето промърмори, че разбира, и забърза надолу по стълбата подир приятелите си.
— Досега не ни е издал — каза евреинът, като продължи работата си. — Ако възнамерява да плещи за нас пред новите си приятели, все още можем да му затворим устата.
Глава XIV
Нови подробности около Оливъровия престой в дома на мистър Браунлоу, както и забележителното предсказание, изречено от мистър Гримуиг, след като момчето отива да извърши поръчка
Оливър скоро се съвзе от припадъка, който му бе причинило внезапното възклицание на мистър Браунлоу. Както старият джентълмен, така и мисис Бедуин избягваха да приказват повече за портрета. Последвалият разговор не засегна нито миналото, нито бъдещите възможности на Оливър, а се въртеше само около неща, които можеха да го забавляват, без да му причинят възбуда. Той беше все още твърде слаб, за да стане за закуска. Но когато на следния ден слезе в стаята на икономката, първата му работа беше да хвърли поглед към стената, с надежда отново да зърне образа на красивата дама. Очакванията му обаче отидоха напразно, тъй като картината я нямаше.
— Ах! — каза икономката, като проследи погледа му. — Виждаш ли, няма я.
— Да, госпожо, виждам — отвърна Оливър. — Защо са я преместили?
— Свалихме я, мое дете, защото мистър Браунлоу каза, че както изглежда, тя те тревожи и може би ще ти попречи да оздравееш — каза старата жена.
— О, не, в никакъв случай. Тя съвсем не ме разтревожи, госпожо — каза Оливър. — Правеше ми голямо удоволствие да я гледам. Тя наистина много ми харесваше.
— Добре, добре — каза старата жена добродушно, — гледай да оздравееш по-скоро, миличък, тогава отново ще я окачим. Обещавам ти! А сега нека говорим за друго.
Това беше едничкото нещо, което тогава Оливър можа да научи за картината. Тъй като старата жена бе толкова добра към него през време на болестта му, той се постара да не мисли по този въпрос, затова внимателно слушаше най-разнообразните историйки, които тя му разказваше, за своята обичлива и хубава дъщеря, омъжена за обичлив и хубав човек някъде в провинцията, за сина си, който бил чиновник при търговец в западноиндийските острови и който също така бил такъв добър млад човек и пишел такива мили писма четири пъти в годината. Тези приказки така разчувстваха мисис Бедуин, че сълзи се показаха на очите й. Когато старата жена свърши да разисква прекрасните качества на децата си и заслугите на своя добър и нежен съпруг, починал, клетичкият, преди двадесет и шест години, вече беше станало време за чая. След това тя захвана да му показва игра на карти за двама души, която той бързо схвана и на която играха с голяма тържественост и увлечение, докато стана време да дадат на малкия болник малко топло вино с вода и парче препечен хляб, след което той си легна удобно да спи.
Щастливи бяха дните на Оливъровото оздравяване. Всичко бе тъй тихо, чисто и подредено. Всички бяха тъй добри и любезни, че след шума и безпокойствата, сред които всякога бе живял, тук му се виждаше като рай. Щом стана достатъчно силен да може да се облича, мистър Браунлоу му поръча нови дрехи, нова шапка и нови обувки. И понеже му казаха, че може да прави със старите си дрехи, каквото иска, Оливър ги даде на слугинята, която се бе държала много мило с него; поръча й да ги продаде на някой евреин, а парите да задържи за себе си. Тя стори това с готовност и когато Оливър погледна от прозореца на гостната стая и видя как евреинът ги мушна в торбата си и отмина, той много се зарадва, че се бяха махнали вече от него и сега не съществуваше никаква опасност да ги облече отново. Искрено казано, те бяха същински дрипи, а Оливър никога по-рано не бе имал нови дрехи.