Една вечер, около една седмица след историята с картината, когато той седеше и разговаряше с мисис Бедуин, мистър Браунлоу прати долу да съобщят, ако Оливър Туист се чувствува добре, да се качи в кабинета му да поговорят малко.
— Мили боже! Измий си бързо ръцете и дай да ти среша добре косата, мое дете — каза мисис Бедуин. — Света Богородице! Ако знаех, че ще те повика, щях да ти сложа нова яка и щях да те наглася като кукличка!
Оливър направи, каквото му поръча старата жена, и макар тя да се оплакваше, дето няма дори време да изглади малкото воланче, с което свършваше яката му, той изглеждаше много нежен и хубав въпреки това опущение, а когато го изгледа с доволство от глава до пети, тя заяви, че дори и да бе имала повече време да го приготви, едва ли би могла да го направи по-хубав.
Окуражен по този начин, Оливър почука на вратата на кабинета. Мистър Браунлоу го покани да влезе и той се намери в малка вътрешна стая, цялата изпълнена с книги, чийто прозорец гледаше към някаква приятна малка градина. До прозореца имаше маса, на която мистър Браунлоу четеше нещо. Когато видя Оливър, той остави книгата настрани и го повика да дойде и седне до масата. Оливър го послуша, като се чудеше как може да има хора, които да са в състояние да прочетат много книги, писани, за да направят човечеството по-мъдро. На това се чудят и много други хора, доста по-опитни от Оливър Туист.
— Тук има много книги, нали, мое момче? — каза мистър Браунлоу, като забеляза любопитството, с което Оливър разглеждаше рафтовете, стигащи от пода до тавана.
— Наистина, че са много, сър — отвърна Оливър.
— Ако се държиш добре, ще ти дам да ги прочетеш — каза любезно старият джентълмен. — И това ще ти хареса повече, отколкото да гледаш кориците им — поне относно някои от тях, тъй като има книги, чиито корици са най-хубавото им нещо.
— Предполагам, че такива са тези дебели томове, сър — каза Оливър, като посочи към няколко тежки книги с доста позлата по обвивките.
— Не винаги най-тежки са дебелите книги — осведоми го старият джентълмен, като го погали по главата и се усмихна, — има други, също така тежки, макар и по-малки на вид. Би ли желал да станеш учен човек и да пишеш книги?
— Струва ми се, че бих предпочел да ги чета, сър — отговори Оливър.
— Какво! Не ти ли се иска да станеш писател? — каза старият джентълмен.
Оливър се позамисли и най-после каза, че да си продавач на книги, му се струва по-хубаво. Старият джентълмен се разсмя сърдечно на тези думи и заяви, че Оливър е направил много хубава забележка. Това много зарадва момчето, макар и да не схващаше за какво точно става дума.
— Добре, добре — каза старият джентълмен, като отново стана сериозен, — не се бой, докато имаш възможност да правиш тухли или да се заловиш с някой друг занаят, няма да те правим писател.
— Благодаря ви, сър — каза Оливър. Този сериозен отговор отново накара стария джентълмен да се разсмее и да спомене нещо за някакъв си особен инстинкт, но тъй като не разбра този намек, Оливър не му обърна внимание.
— А сега — каза мистър Браунлоу, като заговори дори още по-меко, но и много по-сериозно от всеки друг път — бих желал да внимаваш много в това, което ще ти кажа. Ще ти говоря направо, тъй като смятам, че ще ме разбереш като възрастен човек.
— О, моля ви, сър, не ми казвайте, че ще ме изгоните оттук! — възкликна Оливър, изплашен от сериозния тон, с който старият джентълмен бе започнал разговора. — Не ме изпъждайте отново на улицата. Нека остана тук и ви бъда слуга. Не ме изпращайте в ужасното място, от което дойдох. Имайте милост към едно клето момче, сър!
— Мило дете — каза старият джентълмен, развълнуван от трогателната молба на момчето, — не се бой, няма да те изоставя, ако не ми дадеш основание за това.
— Никога, никога не ще го направя, сър — заяви Оливър.
— Надявам се — подхвана отново мистър Браунлоу. — И аз не мисля, че ще постъпиш така. По-рано съм бил измамван от хора, които съм се старал да облагодетелствам, но въпреки това в тебе имам голяма вяра. Сам не зная защо така много съм загрижен за съдбата ти. Тези, които най-нежно съм обичал, лежат дълбоко в гробовете си и макар радостта и щастието на живота ми да са погребани заедно с тях, аз не съм заковал в ковчег сърцето си. Тежките страдания само са засилили нежността му.
Старият джентълмен изрече тези думи с нисък глас, по-скоро на себе си, отколкото на събеседника си и тъй като след това замълча, Оливър не каза нищо.
— Добре, добре! — продума най-после старият джентълмен с по-весел тон. — Казах това само защото имаш нежно сърце и като знаеш, че съм преживял големи мъки и страдания, може би ще бъдеш по-внимателен, за да не ме нараниш и ти. Казваш, че си сираче, без никакъв близък на този свят. Това, което можах да разбера за тебе, потвърждава думите ти. А сега, разправи ми историята си — откъде идваш, кой те е отгледал и как си се събрал с хората, с които те намерих. Кажи ми истината и тогава, докато съм жив, няма да останеш без приятел.