Оливъровите ридания задушаваха думите му. Той тъкмо щеше да захване да разправя как е бил отгледан в чифлика и как мистър Бъмбл го бе завел отново в бедняшкия дом, когато откъм входната врата се чу особено нетърпеливо двойно почукване. Прислужничката се качи тичешком по стълбата и съобщи, че е дошъл мистър Гримуиг.
— Ще дойде ли горе? — запита мистър Браунлоу.
— Да, сър — отвърна прислужничката. — Попита ме дали има сладкиши в къщи и когато му отговорих утвърдително, каза, че е дошъл да пие чай.
Мистър Браунлоу се усмихна и като се обърна към Оливър, обясни, че мистър Гримуиг е негов стар приятел и макар да е малко груб в обноските си, все пак в дъното на сърцето си е най-добрият човек на света.
— Да сляза ли долу, сър? — попита Оливър.
— Не — отвърна мистър Браунлоу, — бих предпочел да останеш тук.
В това време в стаята влезе едър възрастен господин, малко куц с единия крак, подпиращ се на дебел бастун. Той беше облечен в син фрак, жилетка на черти, плюшени бричове и гетри, а обърнатите краища на широкополата му бяла шапка бяха поръбени със зелено. От жилетката му се подаваше нагръдник със съвсем дребни плисета. На нея беше окачена и много дълга стоманена верижка за часовник, на чийто край се люлееше само един ключ. Краищата на бялата му околовратна кърпа бяха намотани във вид на топка, голяма колкото портокал. Лицето му се изкривяваше в такива разнообразни гримаси, които просто не могат се описа. Когато говореше, той имаше обичай да изкривява глава на една страна, а едновременно с това да поглежда с ъглите на очите си, което го правеше да заприличва твърде много на папагал. Щом влезе в стаята, той застана точно в това положение и като държеше в протегнатата си ръка малко парче портокалова кора, възкликна със сърдит глас:
— Я погледнете! Виждате ли това! Не е ли чудно и необикновено, че просто не мога да се кача на стълба, без да намеря на нея парче портокалова кора? Едно време окуцях от портокалова кора и знам, че тя ще стане причина и за смъртта ми. Да. Ако не умра от портокалова кора, готов съм да си изям главата!
Мистър Гримуиг придружаваше всяко свое твърдение с това великодушно предложение. В неговия случай то звучеше още по-особено, тъй като дори и да допуснем, само заради аргумента, че ще дойде ден, когато науката ще позволи на хората да изяждат главите си, ако им е угодно, главата на мистър Гримуиг беше толкова голяма, та дори и най-якият човек едва ли би могъл да се надява да я свърши на едно ядене — без да правим и въпрос за дебелия слой пудра, който я покриваше.
— Да, ще си изям главата — повтори мистър Гримуиг, като удари с бастуна си по пода. — Хей! Какво е това? — възкликна той, като погледна към Оливър и отстъпи назад една-две крачки.
— Това е малкият Оливър Туист, за когото вече ви разправих — каза мистър Браунлоу.
Оливър се поклони.
— Надявам се, вие не искате да кажете, че това е момчето, което боледуваше от треска, нали? — каза мистър Гримуиг, като се отдръпна още няколко крачки назад. — Чакайте малко! Не говорете! Спрете … — продължи мистър Гримуиг рязко, изгубил всякакъв страх от треската във възторга си от откритието, което бе направил. — Това е момчето, което е държало портокала! Ако това не е момчето, което е държало портокала и е хвърлило това парче кора на стълбите, аз ще си изям главата, а също и неговата.
— Не, не, той не е имал никакъв портокал — каза смеешком мистър Браунлоу. — Хайде, елате! Махнете си шапката и кажете нещо на малкия ми приятел.
— Този въпрос ме засяга твърде много — каза раздразнителният стар господин, докато изваждаше ръкавиците си. — По плочника на нашата улица все се търкалят парчета портокалови кори и знам, че момчето на доктора, който живее на ъгъла, нарочно ги слага там. Една млада жена снощи се подхлъзна на едно парче и се блъсна в оградата ми. После, щом като се изправи, я видях да поглежда към проклетата му табела. — Не отивайте при него — извиках й от прозореца, — този човек е убиец! Поставя капани на хората! И такъв си е. Ако не е — и сприхавият стар господин удари силно с бастуна си по земята, с което движение приятелите му винаги знаеха, че изразява добре познатото предложение, когато не го изказва с думи. Сетне, като продължаваше да държи в ръка бастуна си, той седна и разтваряйки двоен монокъл, окачен на широка черна панделка, той отправи поглед към Оливър. Последният забеляза, че е обект на наблюдение, и поруменя, като се поклони отново.