— Това е момчето, така ли? — каза най-сетне мистър Гримуиг.
— Да, това е — отвърна мистър Браунлоу.
— Как си, момче? — попита мистър Гримуиг.
— Много по-добре, сър, благодаря ви.
Мистър Браунлоу схвана, че оригиналният му приятел се готви да каже нещо неприятно, затова помоли Оливър да слезе долу и съобщи на мисис Бедуин, че са готови за чая. Оливър не харесваше много държанието на гостенина, така че с удоволствие отиде да изпълни поръчката.
— Мило момченце е, нали?
— Не знам — отвърна заядливо Гримуиг.
— Не знаете ли?
— Не. Не знам. Никога не намирам никаква разлика между едно момче и друго. Познавам само два вида момчета. Калпави момчета и бикоподобни момчета.
— Оливър от кой вид е?
— От калпавите. Имам един приятел, чийто син е от бикоподобните. Казват, че било чудесно момче — с кръгла глава, червени бузи и ококорени очи; ужасно момче — тялото и крайниците му просто като че ли ще пръснат ръбовете на сините му дрехи, има глас на лоцман и апетит на вълк. Знам го много добре! Нещастник!
— Тъй като малкият Оливър Туист не притежава такива качества, няма защо да се ядосвате на него — каза мистър Браунлоу.
— Да, той не притежава тези качества, но неговите може да са по-лоши — заяви мистър Гримуиг.
Тук мистър Браунлоу се окашля нетърпеливо, което, изглежда, достави огромно удоволствие на мистър Гримуиг.
— Казвам, че неговите качества може да са и по-лоши — повтори мистър Гримуиг. — Откъде идва? Кой е? Какъв е? Боледувал е от треска. Какво означава това? Добрите хора не хващат треска. А лошите понякога я пипват, нали? Знаех човек когото обесиха в Ямайка за това, че бе убил господаря си. Той се разболя от треска шест пъти. Затова и не го предложиха за помилване.
Всъщност в дъното на Душата си мистър Гримуиг бе готов да признае, че Оливъровият вид и държанието му бяха много привлекателни, обаче неговата склонност към противоречие беше толкова силна, пък и портокаловата кора така го бе раздразнила, че той още от самото начало реши да се противопостави на приятеля си, още повече че, според мнението му, никой не бе в състояние да му диктува кое момче изглежда добро и кое не. Когато мистър Браунлоу призна, че не би могъл да даде задоволителен отговор на въпросите на приятеля си и възнамерява да разпитва Оливър за миналото му, когато сметне, че момчето е достатъчно укрепнало да понесе това, мистър Гримуиг възкликна насмешливо. После той попита подигравателно дали икономката има обичай да проверява вечер приборите за ядене, тъй като, ако някой хубав ден се окаже, че една-две от сребърните лъжички липсват, той ще знае кой ги е задигнал.
Макар и самият мистър Браунлоу да бе доста импулсивен той беше свикнал с особеностите на приятеля си, така че ги понасяше с добро настроение. И тъй като през време на чая мистър Гримуиг има добрината да признае, че сладкишите са напълно по вкуса му, всичко тръгна съвсем гладко. Оливър, който се бе присъединил към компанията, сега се чувствуваше много по-добре в присъствието на свирепия стар джентълмен.
— А кога ще научите пълната, истинската и подробна история за живота и приключенията на Оливър Туист? — обърна се Гримуиг към мистър Браунлоу, когато свърши чая си и погледна изотстрани момчето.
— Утре сутринта — отвърна мистър Браунлоу. — Бих желал тогава той да остане насаме с мене. Ела тук утре сутринта в десет часа, мое момче.
— Добре, сър — отвърна Оливър. Той отговори малко колебливо, тъй като се смущаваше от проницателния поглед, който му бе отправил мистър Гримуиг.
— Вижте какво ще ви кажа — прошепна този джентълмен на мистър Браунлоу, — утре сутринта той няма да се яви пред вас. Видях го как се двоумеше. Той ви мами, добри ми приятелю.
— Кълна се, че не ме мами — отвърна с жар мистър Браунлоу.
— Положителен съм, че ви мами. Ако не е така, готов съм … — и мистър Гримуиг тупна с бастуна си по пода.
— Отговарям с живота си, ако това момче лъже! — каза мистър Браунлоу, като удари по масата.
— А пък аз отговарям с главата си, ако не лъже! — възрази мистър Гримуиг, като също удари по масата.
— Ще видим — заяви мистър Браунлоу, като сдържа гнева си.
— Да, ще видим — повтори и мистър Гримуиг с предизвикателна усмивка, — да, ще видим.
На съдбата бе угодно тъкмо в тази минута мисис Бедуин да донесе книгите, които мистър Браунлоу бе избрал сутринта от същия онзи книжар, който вече взе участие в тази повест. Като ги сложи на масата, тя се готвеше да излезе от стаята.