— Задръжте момчето, което донесе книгите, мисис Бедуин! обърна се към нея мистър Браунлоу. — Имам малко работа с него.
— То вече си отиде, сър — каза мисис Бедуин.
— Пратете да го извикат. Касае се за нещо важно. Човекът е беден, а аз не съм заплатил книгите. Освен това има и някои, които трябва да върна.
Входната врата бе отворена. Оливър изтича в една посока, прислужницата в друга, а мисис Бедуин застана на прага и завика подир момчето, но никакво момче не се виждаше. Оливър и прислужничката се върнаха запъхтени и доложиха, че не са успели да го настигнат.
— Много жалко! — възкликна мистър Браунлоу. — Особено много държах да върна онези книги още тази вечер.
— Изпратете Оливър с тях — каза мистър Гримуиг с иронична усмивка. — Бъдете уверен, че ще ги отнесе благополучно на собственика им.
— Да, моля ви се, нека аз да ги занеса, сър — замоли се Оливър. — Ще тичам по целия път.
Старият джентълмен тъкмо се готвеше да каже, че в никакъв случай няма да позволи на Оливър да излезе, когато особеното предизвикателно покашляне от страна на мистър Гримуиг го накара да пусне Оливър, за да може той да докаже, като свърши бързо поръчката, че мистър Гримуиг несправедливо го подозира.
— Да, мое момче, ще отидеш — каза старият джентълмен. — Книгите са на стола до писалището ми. Донеси ги долу.
Радостен, че може да бъде полезен, Оливър бързо донесе под мишница книгите и зачака с шапка в ръка да чуе какво трябва да предаде на човека.
— Ще кажеш — поръча му мистър Браунлоу, като погледна многозначително Гримуиг, — ще кажеш, че връщаш тези книги и си дошъл да заплатиш четирите лири, които му дължа. Това е банкнота от пет лири, така че ще трябва да ми върнеш десет шилинга остатък.
— Ще си дойда след десет минути, сър — отвърна с готовност Оливър. Той мушна парите в джоба си, сложи внимателно книгите под мишница и като се поклони почтително, напусна стаята. Мисис Бедуин го последва до пътната врата, за да му даде по-добри сведения относно най-близкия път, по който трябваше да мине, името на книжаря и името на улицата. Оливър отвърна, че разбира много добре. Като му даде безброй съвети и напътствия как да не хване настинка, старата жена, най-после го пусна да излезе.
— Господ да благослови сладкото му личице! — каза старата жена, като се загледа подир него. — Просто не ми се иска да го изпусна от погледа си.
В този момент Оливър се обърна весело и кимна, преди да завие зад ъгъла. Старата дама отвърна усмихнато на поздрава му и като затвори вратата, прибра се в стаята си.
— Ще се върне най-много след двадесет минути — каза мистър Браунлоу, като извади часовника си и го сложи на масата. — Тогава ще е вече тъмно.
— Охо! Значи вие наистина очаквате той да се върне, така ли? — запита мистър Гримуиг.
— А вие не очаквате ли? — запита мистър Браунлоу усмихнато.
— Не — каза той, като удари масата с юмрука си. — Не очаквам. Момчето има нови дрехи на гърба си, няколко ценни книги под мишница и банкнота от пет лири в джоба си. Той ще отиде при старите си приятели крадците и ще ви се подиграе. Ако това момче се завърне в тази къща, аз ще си изям главата.
С тези думи той притегли стола си по-близо до масата. Така двамата приятели седяха и чакаха, с часовника помежду им.
За да видим какво значение отдаваме на собствените си преценки и с каква гордост произнасяме и най-смелите си и прибързани заключения, заслужава да се отбележи, че макар и мистър Гримуиг съвсем да не бе коравосърдечен човек и макар да би съжалявал, ако някой измамеше почтения му приятел, в този момент той наистина се надяваше най-горещо Оливър Туист да не се завърне.
Стана толкова тъмно, че знаците на циферблата едва можеха да се видят, обаче двамата господа продължаваха да седят в мълчание, с часовника помежду им.
Глава XV
В нея се показва колко много обичаха Оливър веселият стар джентълмен и мис Нанси
В най-мръсната част на Литл Сафрън Хил има ниска кръчма — тъмна, мрачна дупка, където зиме по цял ден гори газова лампа, а лете не прониква никакъв слънчев лъч. Сега в тъмната й зала седеше човек, свел глава над глинено канче и малка чаша, целият напоен с миризмата на алкохол. Той беше облечен в плюшен жакет, оръфани бричове и полуботуши и дори при това мрачно осветление никой опитен полицейски агент не би могъл да не разпознае в негово лице мистър Сайкс. До нозете му се беше свило бяло, червенооко куче, което или намигаше на господаря си едновременно с двете очи, или пък ближеше прясната рана от едната страна на муцуната си, която, изглежда, бе резултат от някакво недавнашно спречкване.