— Стой мирно, гадино такава! Стой мирно! — каза мистър Сайкс, като прекъсна внезапно мълчанието. Може да се спори дали размишленията му бяха толкова дълбоки, че дори и мигването на кучето бе в състояние да им пречи, или пък чувствата му бяха тъй възбудени от мислите му, че за да ги успокои, трябваше да ритне едно невинно животно. Но каквато и да бе причината, резултатът бе ритник и проклятие, стоварени едновременно върху кучето.
Обикновено кучетата нямат навика да отмъщават на господарите си за нанесените им от тях удари, но кучето на мистър Сайкс притежаваше злия нрав на собственика си, пък и навярно в момента се чувствуваше твърде засегнато от нанесеното му зло, така че заби зъби в единия ботуш. Като го разтърси здраво, то се оттегли с ръмжене под една скамейка и по този начин едва успя да отбегне глиненото канче, с което господарят му го замери.
— Хапеш значи, така ли? — каза Сайкс, като сграбчи в едната си ръка машата, а с другата умишлено разтвори един голям сгъваем нож, който измъкна от джоба си. — Ела тук, дявол проклет! Ела тук! Чуваш ли!
Без съмнение кучето го чу, защото мистър Сайкс говореше в най-грубата гама на най-грубия възможен глас. Но тъй като очевидно нямаше голямо желание да му прережат гърлото, то остана там, където беше, и заръмжа по-свирепо отпреди, като едновременно с това стисна върха на машата между зъбите си и взе да го хапе като някакъв див звяр.
Тази съпротива само озлоби мистър Сайкс още повече. Той коленичи и започна да удря яростно кучето. Животното се мяташе ту наляво, ту надясно, като се зъбеше, ръмжеше и лаеше. Човекът се нахвърляше, проклинаше, псуваше и удряше. Тъкмо когато борбата стана решителна и за двамата, вратата се отвори внезапно и кучето се стрелна навън, като остави Бил Сайкс с машата и ножа в ръка.
Поговорката казва, че за кавга винаги са необходими две страни. Разочарован от поведението на кучето, мистър Сайкс се нахвърли върху новодошлия, който изигра ролята на втора страна.
— Защо, по дяволите, се намесваш между мене и кучето ми? — каза Сайкс с гневно движение.
— Не знаех, миличък, не знаех — отвърна смирено евреинът, тъй като новодошлият беше той.
— Не знаеш ли, измамнико? — изръмжа Сайкс. — Ами не чу ли шума?
— Нищичко не чух, кълна ти се, Бил — отвърна евреинът.
— Така е, ти никога нищо не чуваш — отвърна Бил със свирепа усмивка. — Влизаш и излизаш дебнешком, та никой да не те усети. Бих желал, Феджин, да беше на мястото на кучето преди половин минута.
— Защо? — попита евреинът с принудена усмивка.
— Защото властта се грижи за живота на такива като тебе, които нямат и половината от смелостта на псе, а оставят човека да убие куче, както си намери за добре — отговори Сайкс, като затвори ножа си с многозначителен вид, — ето защо.
Евреинът си потри ръцете и като седна до масата, престори се, че се смее на шегата на приятеля си. Явно беше обаче, че бе много смутен.
— Хили се! — каза Сайкс, като остави машата на мястото й и го изгледа с диво презрение. — Хили се! Но не ще имаш възможност да ми се надсмиваш освен иззад решетката. Аз те държа в ръцете си, Феджин, и да ме вземе дявол, ако те изпусна. Така че, пази се.
— Тъй, тъй, миличък — каза евреинът. — Зная всичко това много добре. Ние, ние имаме общи интереси. Бил, общи интереси.
— Хм — възкликна Сайкс, сякаш искаше да каже, че интересите бяха повечето на евреина, отколкото негови. — Е, какво имаш да ми казваш?
— Това, че ти донесох твоя дял. Той е повече, отколкото ти се пада, но други път пък ще мине от тебе.
— Стига си дрънкал — прекъсна го разбойникът, нетърпеливо. — Къде е? Давай!
— Да, да, Бил, чакай малко, чакай малко — отвърна евреинът успокоително. — Ето го! Донесъл съм го благополучно! — И докато говореше, той извади нечиста кърпа от пазвата си, отвърза един голям възел в края й и извади оттам малък пакет, обвит в кафява хартия. Сайкс го дръпна от ръката му и като го разтвори бързо, захвана да брои намиращите се в него жълтици.
— Това е всичко, така ли? — запита Сайкс.
— Всичко — отвърна евреинът.
— Да не би да си разтворил вързопа и да си глътнал една-две по пътя? — попита подозрително Сайкс. — Няма защо да ме поглеждаш обидено; правил си го много пъти. Дръпни дрънкалото.
На обикновен английски език тези думи означаваха „позвъни на звънеца“. На повикването отговори друг евреин, по-млад от Феджин, но почти толкова мръсен и с отблъскваща като неговата външност.
Бил Сайкс само посочи празното канче. Евреинът, разбрал отлично значението на това движение, тръгна да го напълни, като предварително размени многозначителен поглед с Феджин, който вдигна за миг веждите си, сякаш очакваше това, и поклати в отговор глава. Той стори това така леко, че трето лице едва ли би го забелязало. То остана скрито от Сайкс, който в този момент се бе навел да завърже разкъсаната от кучето връзка на обувката си. Ако бе доловил краткото разменяне на знаци, той навярно би помислил, че то не предвещава нещо добро за него.