— Има ли някой тук, Барни? — запита Феджин, като сега говореше, без да вдига очи от земята, тъй като Сайкс го гледаше.
— Абсолютно никой — отвърна Барни, чиито думи независимо от това, дали идваха от сърцето, си проправяха път през носа му.
— Никой? — попита Феджин с учуден глас, с който може би искаше да изрази, че Барни можеше да си позволи да каже истината.
— Никой освен мис Нанси — отвърна Барни.
— Нанси! — възкликна Сайкс. — Къде? Да пукна, ако не уважавам това момиче за големите му вродени способности.
— Закусва с порция варено говеждо в общата зала — отвърна Барни.
— Изпрати я тук — каза Сайкс, като наля чаша ракия. — Изпрати я тук.
Барни погледна свенливо към Феджин, сякаш искаше позволение. И тъй като евреинът продължаваше да мълчи, без да вдига очи от земята, Барни се оттегли. Скоро след това той се завърна, като въведе Нанси. Тя бе нагласена с шапката, престилката, кошницата и ключа — всичко до едно.
— Хванала си му дирите, Нанси, нали? — запита Сайкс, като й подаде чашата.
— Да, Бил — отвърна младата дама, като се справи със съдържанието й. — Да, и това доста ме измори. Хлапакът е бил болен, прикован на легло.
— Ах, Нанси, миличка! — възкликна Феджин, като погледна нагоре.
Не е твърде важно дали едно особено свиване на червените вежди на евреина и едно леко замижаване с двете му вкопани навътре очи предупредиха Нанси, че се е разбъбрала повече, отколкото трябва. Достатъчно е да се придържаме само към фактите, а вярно е, че тя изведнъж се спря и като отправи няколко мили усмивки към мистър Сайкс, обърна разговора за друго. Мистър Феджин се закашля бурно, а мис Нанси дръпна шала си върху раменете и заяви, че е време да си тръгва. Пътят на мистър Сайкс беше до известно място в същата посока като нейния и затова той изрази желание да я придружи. Двамата тръгнаха заедно, последвани на известно разстояние от кучето, което се измъкна от един заден двор, щом видя, че господарят му е далеч.
Когато Сайкс напусна кръчмата, евреинът подаде глава от вратата. Той го изгледа, докато вървеше по тъмния коридор, като поклати свития си юмрук, промърмори някакво проклятие и сетне с отвратителна усмивка седна отново до масата.
Междувременно Оливър отиваше към книжарската будка, като не можеше дори да си представи колко, близо се намира до веселия стар джентълмен. Когато стигна до Клеркенуел, той сви случайно по странична уличка, която не беше точно мястото, през което трябваше да мине. Той откри грешката си едва когато беше изминал половината й и тъй като знаеше, че тя води, накъдето му бе нужно, сметна, че не е необходимо да се връща. Той продължаваше да върви колкото може по-бързо с книгите под мишница.
Оливър си мислеше колко шастлив и доволен трябва да се чувствува и си казваше, че би дал какво ли не само да може да зърне горкия мъничък Дик който, гладен и изтезаван, точно сега може би плаче горчиво. В този миг го сепна гласът на млада жена, която изкрещя високо: „О, миличкото ми братче!“ — Едва бе успял да вдигне глава и види какво става, когато две ръце обвиха здраво шията му.
— Недейте — извика Оливър, борейки се. — Пуснете ме. Кой е това? Защо ме спирате?
Едничкият отговор на тези негови думи бяха високите повиквания на младата жена, която го бе прегърнала, хванала кошница и ключ в другата си ръка.
— О, божичко — викаше младата жена. — Намерих го! Ох! Оливър! Оливър! Непослушно дете такова да ме караш толкова да страдам заради тебе! Ела си в къщи, миличък, ела си. Ох намерих го. Благодаря ти, миличък божичко, намерих го! — С тези несвързани възклицания младата жена избухна в плач и изпадна в такава страшна истерия, че две жени, които минаваха точно тогава, запитаха един застанал наблизо касапски калфа с лъсната от лой коса дали не смята, че е необходимо да изтича за доктор. Калфата, който изглеждаше малко нещо отпуснат, да не кажем ленив, отвърна, че не счита това за нужно.
— О, не, не, няма нужда — каза младата жена, като сграбчи ръката на Оливър. — Сега съм по-добре. Ела си веднага у дома, жестоко момче! Хайде!
— Какво се е случило, госпожице? — запита една от жените.
— Ох, госпожо — отвърна младата дама, — преди около месец той избяга от родителите си, работливи и почтени хорица, и се сдружи с разни крадци и нехранимайковци, а майка му едва ли не умря от мъка.