— Негодник! — възкликна едната жена.
— Хайде, върви си в къщи, зверче такова! — подкани го другата.
— Не съм зверче — отвърна Оливър, силно изплашен. — Аз не я познавам. Нямам никаква сестра, нито пък баща и майка. Сираче съм. Живея в Пентонвил.
— Чуйте само как лъже! — извика младата жена.
— Виж ти, това било Нанси! — възкликна Оливър, който видя сега за първи път нейното лице и отстъпи сепнато крачка назад, обхванат от неудържимо учудване.
— Виждате ли, че ме познава! — извика Нанси, като се обърна към застаналите наоколо хора. — Накарайте го да се прибере в къщи, добри хора, иначе ще убие баща си и майка си и ще сломи сърцето ми!
— Каква е тази работа, дявол да го вземе? — каза един човек, като изскочи от една пивница с бяло куче по петите си. — Малкият Оливър! Хайде в къщи при клетата си майчица, паленце такова! Веднага си идвай.
— Нямам нищо общо с тези хора. Не ги познавам. Помощ! Помощ! — викаше Оливър, като се мъчеше да се откопчи от здраво хваналите го ръце на мъжа.
— Помощ! — повтори човекът. — Да, ще ти помогна аз, малък нехранимайко! Какви са тези книги? Откраднал си ги, така ли? Дай ги тук! — С тези думи човекът грабна книгите от ръцете му и го удари по главата.
— Така му се пада! — извика някакъв наблюдател от един тавански прозорец. — Само така може да го накара човек да дойде на себе си!
— Разбира се! — извика дърводелец със сънливо лице и хвърли одобрителен поглед към таванския прозорец.
— Това ще го оправи! — казаха двете жени.
— Ще си получи, каквото му се следва! — прибави човекът, като му нанесе още един удар и го сграбчи за яката. — Тръгвай, малък негодник! Биволско око, пази го — обърна се той към кучето.
Омаломощено от неотдавнашната болест, поразено от ударите и от внезапното нападение, изплашено от яростния лай на кучето и жестокостта на мъжа, слисано от това, че застаналите наоколо хора действително го смятаха за такъв негодник, какъвто им го представяха, какво можеше-да стори едно клето дете! Беше се стъмнило вече, намираха се в един от крайните квартали, никаква помощ нямаше наблизо, всяка съпротива беше безполезна. Само след един миг го повлякоха в лабиринт от тесни и тъмни улички, като го насилваха да върви така бързо, че дори и плахите викове за помощ, които се осмели да издаде, не можеха да бъдат чути. Пък и нямаше значение дали можеха да се чуят, или не, тъй като никой не би се вслушал в тях, дори и ясно да бяха прозвучали.
Запалиха газените лампи; мисис Бедуин чакаше загрижено край отворената врата. Слугата бе изтичал двадесетина пъти нагоре по улицата, за да види дали няма някакви следи от Оливър. А двамата стари господа продължаваха упорито да седят в тъмната гостна с часовника помежду тях.
Глава XVI
Тук се разправя какво стана с Оливър Туист, след като го отвлече Нанси
Тесните улички и пътечки най-после завършиха в голямо открито място, по което бяха разпръснати клетки за домашни животни, и се виждаше и по други белези, че това е говежди пазар. Когато стигнаха тук, Сайкс забави крачките си, тъй като жената не можеше вече да издържа бързия ход. Като се обърна към Оливър, той му заповяда грубо да се хване с едната си ръка за Нанси.
— Чуваш ли? — изръмжа Сайкс, когато Оливър се поколеба и се огледа наоколо.
Мястото беше неосветено, далеч от пътя на пешеходците. Оливър виждаше съвсем ясно, че всяка съпротива би била излишна. Той подаде едната си ръка на Нанси, която я хвана здраво в своята.
— Дай другата на мене — каза Сайкс, като сграбчи свободната му ръка. — Хей, Биволско око!
Кучето погледна нагоре и изръмжа.
— Виж какво, псе! — каза Сайкс и сложи другата си ръка върху Оливъровото гърло. — Ако изрече само думица, дръж го! Нямаш нищо против, нали?
Кучето изръмжа отново. И като облиза муцуната си, хвърли такъв поглед на Оливър, сякаш чакаше с нетърпение да впие зъби в гръкляна му.
— Да пукна, ако не му види работата! — каза Сайкс, като погледна кучето с някакво мрачно и диво одобрение. — Сега, господинчо, много добре знаеш какво можеш да очакваш, така че викай колкото си искаш; кучето лесно ще прекрати тази игра. Внимавай, малкият!
Биволско око поклати опашка, за да поблагодари за това необичайно мило обръщение и като изръмжа предупредително за Оливърово добро, поведе групата напред.
Минаваха пред Смитфийлд, а ако кажеха на Оливър, че това е Грозвенър Скуеър, за него би било все едно. Нощта беше тъмна и мъглива. Светлинките в дюкяните едва успяваха да се промъкват през плътната мъгла, която всеки миг се сгъстяваше и обвиваше в мрак къщите и улиците, като правеше непознатото място да изглежда в Оливъровите очи още по-непознато и го караше да се чувствува в още по-мрачна и подтискаща несигурност.