Бяха изминали няколко крачки, когато плътен звън от някаква черковна кула отброи часа. При първите удари двамата му спътници се спряха и обърнаха глави към посоката, от която се чуваше биенето.
— Осем часът, Бил — каза Нанси, когато часовникът спря.
— Има ли смисъл да ми го казваш, когато и аз чувам! — отвърна Сайкс.
— Чудя се дали и те го чуват — каза Нанси.
— Разбира се, че го чуват — отвърна Сайкс. — Когато мене ме пипнаха, беше около деня на св. Вартоломей и отвътре можах да чувам пищенето на всяка свирка от панаира. След като ме заключиха за през нощта, шумът и олелията вън правеха проклетия стар затвор да изглежда толкова тих, че просто ми идваше да си разбия черепа в железните плочи на вратата.
— Горките хорица! — каза Нанси, чието лице все още стоеше обърнато към посоката, от която се бяха чули часовниковите удари. — О, Бил, такива чудесни младежи!
— Е, да, това е едничкото нещо, за което вие; жените, мислите — отвърна Сайкс. — Чудесни младежи! Можем вече да ги считаме за умрели, така че това няма голямо значение.
С това утешение мистър Сайкс, изглежда, потуши надигащата се в гърдите му ревност и като стисна още по-здраво Оливъровата ръка, заповяда му отново да тръгне.
— Чакай малко — каза девойката, — не бих бързала, ако следния път, когато часовникът удари осем, дойде и твоят ред да те бесят, Бил. Бих обикаляла край мястото, дори и ако земята е покрита със сняг, а аз нямам шал да се увия.
— И каква полза ще имам от това? — запита лишеният от сантименталност мистър Сайкс. — Ако не си в състояние да ме измъкнеш от двадесет ярда здраво въже, дали ще извървиш петдесет мили, или пък ще стоиш на едно място, за мене това ще е все едно. Хайде, няма какво да висиш там и да ми проповядваш. Тръгвай!
Девойката избухна в смях, уви се по-плътно с шала си и те продължиха пътя си. Но Оливър почувствува как ръката й трепереше и като вдигна очи към лицето й, когато минаха покрай една улична лампа, видя, че бе смъртно бледо.
Тримата продължиха да вървят още цял половин час, като минаваха през разни пусти и нечисти улици. Ако се съдеше по вида им, малкото хора, които срещаха, заемаха същото обществено положение, както самият мистър Сайкс. Най-после свиха в една много мръсна тясна улица, почти изпълнена с вехтошарски дюкяни. Кучето изтича напред, сякаш съзнаваше, че няма вече какво да пази, и спря пред вратата на един дюкян, който беше затворен и изглеждаше необитаван. Къщата беше полуразрушена, а на вратата имаше закована дъска, на която пишеше, че се дава под наем. Правеше впечатление, че дъската виси там от много години.
— Добре — извика Сайкс, като се огледа предпазливо.
Нанси се спря под прозоречните капаци и Оливър чу звука на звънеца. Прекосиха към отсрещната страна на улицата и застанаха за няколко минути под една лампа. Чу се шум като от леко открехване на прозорец, а скоро след това вратата полекичка се отвори. Тогава мистър Сайкс сграбчи ужасеното момче за яката и тримата бързо се намериха в къщата.
Коридорът беше съвсем тъмен. Зачакаха, докато човекът, който ги бе въвел, затвори и закачи веригата на вратата.
— Има ли някой тук? — запита Сайкс.
— Не — отвърна един глас и на Оливър се стори, че го е чувал и друг път.
— Тука ли е старият — попита разбойникът.
— Да — отвърна гласът, — и хич не е в кеф. Няма ли да се зарадва, като ви види? Ох, едва ли.
Стилът на този отговор, както и гласът, който го изрече, бяха познати на Оливър, но в тъмното беше невъзможно да се различи фигурата на говорещия.
— Дай някаква светлинка — каза Сайкс, — иначе ще си счупим вратовете или ще настъпим кучето. Внимавайте в краката си!
— Стойте за малко тук, докато донеса свещ — отвърна гласът. Чуха се отдалечаващите стъпки на говорещия и след минута се появи фигурата на мистър Джон Докинс, по прякор Хитреца. В дясната си ръка той носеше лоена свещ, прикрепена към раздвоена на върха пръчка.
Младият господин не се спря да поздрави Оливър, само му се ухили подигравателно и като се извърна, кимна на гостите да го последват надолу по стълбите. Прекосиха празна кухня и отвориха вратата на ниска, миришеща на пръст стая, явно построена в някакъв малък заден двор. Посрещна ги висок смях.
— Ох, божичко, божичко! — викаше мистър Чарлз Бейтс, от чиито дробове се бе разразил смехът. — Ето го, ето го! Ох, Феджин, погледни го, погледни го! Едвам се държа, толкова е смешно, че просто едвам се държа. Нека някой ме подпира, докато се насмея.