Неспособен да се държи на краката си от смях, мастър Бейтс се просна на пода, като риташе конвулсивно в продължение на пет минути, в истински припадък на неудържима радост. Сетне скочи, грабна свещта от Хитреца, приближи се към Оливър и го заразглежда от всички страни. А в това време евреинът свали нощната си шапка и направи няколко ниски поклона на смаяното момче. Междувременно Хитреца, който имаше делови склонности и рядко се отдаваше на веселие, когато това би пречило на работата, претърсваше Оливъровите джобове с похвално прилежание.
— Погледни дрехите му, Феджин! — каза Чарли, като приближи свещта до новия му жакет толкова, че едва не го подпали. — Погледнете дрехите му! Най-хубавият плат и най-елегантната кройка! Ох, божичко, каква смешка! Пък и книгите му! Същински джентълмен, Феджин!
— Много се радвам, като виждам колко добре изглеждаш, миличък — каза евреинът и се поклони с престорено смирение. — Хитреца ще ти даде други дрехи, миличък, за да не си развалиш неделния костюм. Защо не ни писа, миличък, да ни съобщиш, че си идеш? Щяхме да ти приготвим нещо топло за вечеря.
При тези думи мастър Бейтс отново избухна в такъв силен смях, че дори и лицето на евреина се поотпусна, а Хитреца се усмихна, но тъй като в този момент последният изваждаше банкнотата от пет лири, не стана ясно дали шегата, или парите събудиха радостта му.
— Хей! Какво е това? — запита Сайкс, като пристъпи напред, когато евреинът грабна банкнотата. — Тя е моя, Феджин.
— Не, не, миличък — възрази евреинът. — Моя си е, Бил, моя. Ти ще получиш книгите.
— Ако не я дадеш на мене — каза Бил Сайкс, като си сложи шапката с решителен вид, — искам да кажа, ако не я дадеш на мене и Нанси, ще заведа обратно момчето.
Евреинът се сепна. Сепна се и Оливър, макар и по съвсем друга причина — той се надяваше спорът да доведе дотам, че да го върнат обратно.
— Хайде! Давай! — каза Сайкс.
— Това не е справедливо, Бил, не е справедливо, нали, Нанси? — запита евреинът.
— Справедливо или несправедливо, давай парите и толкова! Да не мислиш, че Нанси и аз си нямаме друга работа, освен да отмъкваме всички малки момчета, които ти крадеш? Дай парите, алчен дърт скелет, давай ги!
С тези нежни думи мистър Сайкс издърпа банкнотата, която евреинът държеше между палеца и показалеца си, и като изгледа хладнокръвно стария човек, сгъна я на четири и я завърза в околовратната си кърпа.
— Това е заради нашия дял от работата, макар и да не я заплаща както трябва — каза Сайкс. — Можеш да си задържиш книгите, ако обичаш да четеш. Ако не, продай ги.
— Те са много хубавички — каза Чарли Бейтс, който с всевъзможни гримаси даваше вид, че чете от въпросните томове. — Прекрасно написана книга, нали, Оливър? — Като видя изумения поглед, с който Оливър гледаше мъчителите си, мастър Бейтс, надарен с благословена способност да съзира смешното, изпадна в нов пристъп на екстаз, по-буен от първия.
— Те принадлежат на стария джентълмен — каза Оливър, като кършеше ръце, — на добрия, благороден стар джентълмен, който ме прибра у дома си и нареди да ме гледат и се грижат за мене, когато бях на смъртно легло от треска. Моля ви, изпратете му ги, изпратете му книгите и парите. Дръжте ме тук, докато съм жив, но, моля ви се, изпратете книгите и парите. Той ще си помисли, че съм ги откраднал — и той, и старата жена, и всички, които бяха тъй добри към мене — всички ще си помислят, че съм ги откраднал. Моля ви се, имайте милост към мене и му ги изпратете!
С тези думи, изречени с всичката жар на обзелата го мъка, Оливър падна на колене пред нозете на евреина и заудря ръцете си една в друга, обхванат от горчиво отчаяние.
— Момчето има право — забеляза евреинът, като хвърли скрит поглед наоколо и сбра рунтавите си вежди. — Ти си прав, Оливър, прав си. Те наистина ще си помислят, че си ги откраднал. Ха! Ха! — възкликна евреинът, потривайки ръце. — Случило се тъкмо както трябваше — едва ли бихме могли да изберем по-подходящ момент!
— Разбира се, че не бихме могли — отвърна Сайкс, — схванах това веднага щом видях да минава през Клеркънуел с книгите под мишница. Работата е наред. Сигурно са някакви набожни хорица с меки сърца, иначе нямаше да го приберат. И няма да го търсят, от страх да не се наложи да водят следствие и го вкарат в пандиза. Не се бой, в безопасност си.
Докато те говореха, Оливър поглеждаше ту единия, ту другия, сякаш беше смаян и не можеше да разбере за какво става дума. Но когато Бил Сайкс изрече последните думи, той скочи внезапно на крака и се втурна лудо от стаята, като завика за помощ, а крясъците му проечаха чак до покрива на пустата, стара къща.