Подобни промени ни се струват невероятни, но те не са толкова неестествени, колкото ни изглеждат на пръв поглед. В истинския живот преминаването от удобно постланото легло към смъртния одър и от жалейните дрехи към празничното облекло е нещо съвсем не рядко, само че там ние сме действащи лица, а не пасивни зрители, и тъкмо в това се състои голямата разлика. Тъй като непрекъснатото редуване на сцените и бързата смяна на времето и мястото са не само осветени в книгите от обичая, но и биват считани като проява на истинско изкуство, този къс предговор към настоящата глава може би ще се стори излишен. Ако е така, нека читателят го вземе като деликатно загатване от страна на разказвача на тази повест, че той ще се върне към градчето, в което се бе родил Оливър Туист. Читателят може да бъде сигурен, че съществуват сериозни причини и основания за това пътешествие, иначе той не би бил поканен да го предприеме.
Рано една сутрин мистър Бъмбл излезе от приюта за бедняци и се запъти по главната улица с царствена осанка и властни стъпки. Той се чувствуваше горд и в разцвета на клисарското си величие. Триъгълната му шапка и сюртукът му блестяха на утринното слънце. Той стискаше бастуна си с енергичната упоритост на здравия и властния. Мистър Бъмбл винаги държеше главата си високо, но тази сутрин тя се извисяваше повече отвсякога. Имаше известна унесеност в погледа му и възвишеност в цялото му държане, които можеха да подскажат на случайно срещналия го минувач, че мислите, които се рояха в главата на клисаря, бяха твърде дълбоки, за да бъдат изречени.
Мистър Бъмбл не се спираше да поприказва с дребните търговци и други хорица, които го заговаряха почтително, когато минаваше край тях. Той само отвръщаше на поздравите им с нехайно махане на ръка и продължаваше с достойната си походка, докато не стигна чифлика, където мисис Ман се грижеше за малките просячета със старанието на добра енориашка.
— Дявол да го вземе този клисар! — каза мисис Ман, като чу добре познатото й разтърсване на градинската врата. — Сега ли пък трябваше да ми се домъкне! Я гледай, мистър Бъмбл, та това сте били вие! Колко ми е приятно, колко ми е приятно! Заповядайте в гостната, сър.
Първото изречение тя отправи към Сузана а приветствените възгласи — към мистър Бъмбл. Добрата дама стори това, докато отключваше градинската врата и го отвеждаше с голямо уважение и внимание в къщи.
— Мисис Ман — каза мистър Бъмбл, като се наместваше бавно и постепенно на стола (той не сядаше, нито пък се отпущаше на мястото си, както обикновените простаци). — Мисис Ман, госпожо, добро утро.
— Добро утро и на вас, сър — отвърна мисис Ман с множество усмивки. — Надявам се, че сте добре, сър!
— Горе-долу, мисис Ман — отвърна клисарят. — Животът на един подвластен на енорията човек не представлява легло от рози, мисис Ман.
— Положително не, мистър Бъмбл — съгласи се с него добрата дама. И всички невръстни просячета биха повторили в хор думите й, ако ги бяха чули.
— Животът на енорийските чиновници, госпожо — продължи мистър Бъмбл, като удари по масата с бастуна си, — е изпълнен с тревога, неприятности и мъчнотии, обаче моето мнение е, че всички служители на обществото трябва да понасят подобни неща.
Жената не разбра много добре какво точно искаше да каже мистър Бъмбл с тези думи и затова вдигна нагоре ръце и въздъхна.
— Да, да, вие имате право да въздишате, мисис Ман! — каза клисарят.
Като откри, че е постъпила както трябва, мисис Ман въздъхна отново, за голямо задоволство на служителя на обществото, който задуши самодоволната си усмивка, поглеждайки строго към триъгълната си шапка, и каза:
— Мисис Ман, аз отивам в Лондон.
— Гледай ти, мистър Бъмбл! — възкликна мисис Ман и отстъпи крачка назад.
— Да, госпожо, в Лондон — подхвана отново клисарят, — с дилижанс. Аз и двама от бедняците, мисис Ман! Назначено е съдебно следствие по дело и настоятелството избра мене… да, мене, мисис Ман … да изложа работата пред съдебния състав на Клеркънуел. И аз много се съмнявам дали съдебният състав на Клеркънуел няма самият той да седне на подсъдимата скамейка, когато аз взема работата в ръцете си. Но ние забравяме работата, госпожо — каза клисарят. — Ето ви месечната издръжка за децата.
Мистър Бъмбл извади от портфейла си няколко сребърни монети, увити в хартия, и поиска разписка, която мисис Ман написа и му подаде.
— Много е зацапана, сър, но вярвам, че формалностите са запазени. Благодаря ви, мистър Бъмбл, благодаря ви.
Мистър Бъмбл кимна приветливо в отговор на реверанса на мисис Ман и запита за децата.