— Господ да ги пази, миличките! — каза мисис Ман прочувствено. — Много са добре, сладките! Разбира се, освен двете, които умряха миналата седмица. И малкият Дик.
— Той не е ли по-добре? — запита мистър Бъмбл.
Мисис Ман си поклати главата.
— Той е съвсем развалено, порочно, с най-лоши заложби приютско дете — каза мистър Бъмбл ядосано. — Къде е той?
— Ще ви го доведа след минутка, сър — отвърна мисис Ман. — Хей, Дик!
След дълго викане откриха Дик. Сложиха лицето му под помпата и го избърсаха в престилката на мисис Ман, след което го въведоха при внушителния клисар.
Детето беше бледо и слабо, с хлътнали бузи и големи святкащи очи. Оскъдното приютско облекло висеше свободно около изтънялото му тяло и крайниците му бяха сбърчени като на стар човек.
Такова беше малкото същество, което стоеше разтреперано пред взора на мистър Бъмбл, като не смееше да вдигне очите си от земята и се страхуваше дори от звука на гласа му.
— Не можеш ли да погледнеш господина, упорито момче такова? — каза мисис Ман.
Детето вдигна смирено очи и срещна тези на мистър Бъмбл.
— Какво ти е, приютски Дик! — запита Бъмбл с навременна шеговитост.
— Нищо ми няма, сър — отвърна плахо детето.
— И аз така мисля — прибави мисис Ман, която разбира се, много се смя на шегата на клисаря. — Уверена съм, че от нищо нямаш нужда…
— Бих желал — със заекване почна детето.
— Гледай ти — прекъсна го мисис Ман, — да не би да искаш да кажеш, че желаеш нещо? Слушай, мизерниче такова.
— Чакайте, мисис Ман, чакайте! — спря я клисарят, като вдигна авторитетно ръка. — Какво би желал, господинчо?
— Бих желал — заекна отново детето, — бих желал някой, който може да пише, да напише няколко думи на парче хартия, да го запечата и да го запази, след като ме сложат в земята.
— Ха, какво иска да каже това момче? — възкликна мистър Бъмбл, поразен до известна степен от горещата молба на детето и изтощения му вид, макар и да бе привикнал на подобни неща. — Какво искаш да кажеш, господинчо?
— Бих желал — каза детето — да пратя много здраве на клетия Оливър Туист, да му кажа колко често съм седял самичък и съм плакал, като съм си мислил как се скита в тъмните нощи, без никой да му помогне. И бих желал да му кажа — продължи детето, като стискаше малките си ръчици и говореше със силно вълнение, — че съм щастлив, че умирам малък, защото, ако станех възрастен мъж, малката ми сестричка, която е на небето, може би щеше да ме забрави или пък нямаше да прилича на мене, а толкова хубаво ще бъде, когато ще сме си заедно там, като малки деца.
Мистър Бъмбл изгледа детето от глава до пети с неописуемо удивление и като се обърна към събеседничката си, каза:
— Всичките са от един дол дренки, госпожо. Онзи нагъл Оливър Туист ги е развалил до едно.
— Просто не мога да повярвам, сър! — каза мисис Ман, като вдигна нагоре ръце и отправи злобен поглед към момчето. — Никога не бях виждала такъв закоравял малък престъпник!
— Отведете го, госпожо — каза властно мистър Бъмбл. — Този въпрос трябва да се повдигне пред настоятелството, госпожо.
— Надявам се, господата няма да сметнат, че грешката е моя, сър? — каза мисис Ман като захленчи жално.
— Те ще разберат добре работата, ще бъдат запознати с естеството на въпроса — каза мистър Бъмбл. — Хайде, махнете го, не мога дори да го гледам.
Отведоха веднага Дик и го затвориха в мазето за въглища. Скоро след това мистър Бъмбл си тръгна, за да се приготви за пътешествието си.
В шест часа на другата сутрин, след като смени триъгълната си шапка с кръгла такава и като си облече синя връхна дреха с качулка, мистър Бъмбл зае мястото си на покрива на дилижанса, придружен от двама престъпници, във връзка с които щеше да се води делото. До пътя той не изпита други неприятности освен тези, които му причини възмутителното държане на двамата просяци. Те непрекъснато трепереха и така се оплакваха от студа, че мистър Бъмбл просто скърцаше със зъби и се чувствуваше съвсем неудобно, макар и да бе облечен с дебела връхна дреха.
Той пристигна в Лондон в уречения час и като се отърва от тези досадни хора за през нощта, настани се в хана, където спря дилижансът. Там той си поръча скромен обяд, състоящ се от пържоли, сос от стриди и порто. После сложи чаша горещ джин с вода върху камината, притегли стола си към огъня и като разсъждаваше върху така често срещания грях на хората да се оплакват и недоволничат, настани се удобно да прочете вестника.
Най-първото нещо, върху което се спряха очите му, беше следното обявление:
„Миналия четвъртък от дома си в Пентонвил е избягало или е било похитено от някого едно малко момче на име Оливър Туист. Горната награда ще се даде на онова лице, което би посочило местопребиваването на Оливър Туист или даде някои осветления относно миналия му живот. Лицето, което дава настоящото обявление, има сериозни основания да се интересува от съдбата му.“