Следваше подробно описание на Оливъровото облекло и външност, както и на обстоятелството, при което бе изчезнал. Името и адресът на мистър Браунлоу бяха надлежно съобщени.
Мистър Бъмбл отвори очи, прочете обявлението бавно и внимателно три пъти, а след пет минути беше вече на път за Пентонвил, като във възбудата си даже остави недокосната чашата с джин.
— Мистър Браунлоу в къщи ли е? — запита той момичето, което му отвори вратата.
— Не зная; откъде идвате? — отвърна уклончиво момичето.
Мистър Бъмбл едва бе изрекъл Оливъровото име, за да обясни защо идва, когато мисис Бедуин, която слушаше от вратата на приемната, се втурна задъхана в коридора.
— Влезте, влезте — каза старата дама. — — Знаех си, че ще научим нещо за него. Миличкият! Знаех си! Положителна бях. Господ да ми го благослови! Знаех си го през всичкото време.
Като каза това, достойната икономка отново се върна бързо в гостната, седна на един диван и се обля в сълзи. Момичето, което не се трогваше така лесно, бе изтичало междувременно горе. Сега то се върна и покани мистър Бъмбл веднага да я последва.
Той го стори и бе въведен в малкия кабинет, където седяха мистър Браунлоу и неговият приятел мистър Гримуиг, с шише и чаши пред тях. Мистър Гримуиг веднага възкликна:
— Клисар! Ако не е енорийски клисар, ще си изям главата.
— Моля ви, не прекъсвайте точно сега — каза мистър Браунлоу. — Заповядайте, седнете.
Мистър Бъмбл седна, доста объркан от чудноватото държане на мистър Гримуиг. Мистър Браунлоу помести лампата, за да вижда добре физиономията на клисаря, и каза малко нетърпеливо:
— Навярно идвате във връзка с обявлението, нали, сър?
— Да, сър — отвърна Бъмбл.
— И вие действително сте клисар, нали? — добави мистър Гримуиг.
— Аз съм енорийски клисар, господа — заяви мистър Бъмбл гордо.
— Разбира се — забеляза мистър Гримуиг настрана, като се обърна към приятеля си. — Знаех си, че е такъв. Клисар — от глава до пети!
Мистър Браунлоу поклати леко глава, за да накара приятеля си да млъкне, и подхвана:
— Знаете ли къде е сега клетото момче?
— Нямам понятие — отвърна мистър Бъмбл.
— Тогава какво изобщо знаете за него? — запита старият джентълмен. — Говорете, приятелю, ако имате какво да кажете. Казвайте какво знаете за него.
— Едва ли знаете нещо добро за това момче — обади се мистър Гримуиг жлъчно, след като разгледа подробно клисаря.
Мистър Бъмбл веднага долови мисълта му и поклати глава със злокобна тържественост.
— Виждате ли? — обърна се мистър Гримуиг към мистър Браунлоу, като го изгледа победоносно.
Мистър Браунлоу погледна боязливо надутата физиономия на клисаря и го помоли да разправи какво знае за Оливър Туист, колкото може по-накъсо.
Мистър Бъмбл сложи шапката си на масата, разкопча горната си дреха, скръсти ръце, наклони глава възпоминателно и като помисли няколко минути, започна разказа си.
Би било отегчително да го предаваме с думите на клисаря, който употреби за това цели двадесет минути, но, накратко казано, той им разправи, че Оливър е намерено дете, от порочни и с долен произход родители. Още от раждането си се е отличавал с най-лоши качества като например вероломство, неблагодарност и злоба. Завършил пребиваването в родното си място, като нападнал, с цел да го убие, невинно момче и избягал през нощта от дома на господаря си. И за да докаже, че той действително е човекът, за когото се представя, мистър Бъмбл сложи на масата документите, които бе донесъл със себе си. Като скръсти отново ръце, той зачака думите на мистър Браунлоу.
— Боя се, че всичко това е съвсем вярно — каза печално старият джентълмен, след като погледна книжката. — Наградата не с голяма за донесените от вас сведения, но бих я утроил, ако думите ви бяха благоприятни за момчето.
Твърде вероятно е, че ако мистър Бъмбл бе знаел това по-рано, сигурно би дал съвсем друг оттенък на разказа си. Но тъй като сега бе късно за това, той поклати тържествено глава, прибра петте гвинеи и тръгна да си ходи.
Мистър Браунлоу крачеше напред-назад по стаята в продължение на няколко минути, очевидно толкова разтревожен от разказа на клисаря, че дори и мистър Гримуиг можа да се удържи да не го дразни повече.
Най-после се спря и позвъни силно.
— Мисис Бедуин — каза той, когато се появи икономката. — Онова момче, Оливър, е нахален лъжец.