И Оливър остана така цял ден и през по-голямата част на много следващи дни, без да вижда някого, от ранно утро до среднощ. През дългите часове другари му бяха само собствените мисли, които непрестанно се връщаха към милите му приятели и мнението, което те навярно отдавна си бяха съставили за него и затова биваха много тъжни.
След като измина около седмица, евреинът остави стаята незаключена и Оливър бе свободен да се разхожда из къщата.
Тя беше много мръсна. Стаите на горния етаж имаха високи дървени камини и големи врати, а стените бяха облицовани с дърво до таваните, които, макар черни от праха и липсата на грижи, бяха украсени по най-различни начини. От всички тези белези Оливър заключи, че много отдавна, преди старият евреин да е бил роден, къщата е принадлежала на по-добри хора и може би е била весела и красива, колкото печална и напусната да изглеждаше сега.
Паяците бяха изплели мрежите си из ъглите на стените и таваните, а понякога, когато Оливър влизаше тихичко в някоя от стаите, мишките се разбягваха на всички страни и изплашени се изпокриваха в дупките си. Освен тези живи същества други такива нито се чуваха, нито се виждаха; често, когато притъмняваше и Оливър се изморяваше да скита от стая в стая, той се свиваше в ъгъла на коридора до пътната врата, за да бъде колкото може по-близо до живи хора.
Така той стоеше там, като се ослушваше и броеше часовете, докато момчетата или евреинът се завърнеха в къщи.
Във всичките стаи изгнилите капаци на прозорците бяха здраво затворени, а железните пръчки, които ги прикрепваха, бяха завинтени в дървото. Едничката светлина, която се прокрадваше вътре, проникваше през кръгли дупки най-горе и правеше стаите още по-мрачни, изпълвайки ги с чудновати сенки. Имаше заден тавански прозорец, с ръждясали пречки отвън, който нямаше капаци, и Оливър често гледаше от него с тъжно лице в продължение на дълги часове. Оттам обаче не можеше да се различи нищо друго освен маса от наблъскани един до друг покриви, изчернени комини и върхове на стрехи. Наистина понякога някаква сива глава надничаше от стълбищния прозорец на далечна къща, обаче бързо се вмъкваше отново навътре. И тъй като прозорецът на Оливъровата наблюдателница беше закован и потъмнял от дъжда, праха и годините, той можеше само да различава формите на отделните далечни предмети, без да прави каквито и да било опити да го видят или чуят — също както ако би живял в кубето на катедралата св. Павел.
Един следобед, когато Хитреца и мастър Бейтс щяха да прекарат вечерта навън, първият млад джентълмен си позволи да прояви известни грижи относно украсата на външността си (за да бъдем съвсем справедливи към него, трябва да отбележим, че тази слабост съвсем не му бе обичайна) и с тази цел благоволи да заповяда на Оливър веднага да му помогне да си направи тоалета.
Оливър имаше такова желание да услужи честно на някого, тъй ожидаше да види някое лице пред себе си, колкото и неприятно да е то, а желанието му да се сдобри с хората наоколо му беше толкова силно, че не възрази нищо на направеното предложение. Той веднага изказа готовност и коленичи на пода, а Хитреца седна върху една маса и подложи краката си да му лъсне обущата.
Дали поради чувството на свобода и независимост, което се предполага, че едно човешко същество изпитва, когато седи удобно на маса, с лула в уста, и си клати напред-назад единия крак, докато му лъскат обущата, без дори да се е потрудило да ги събуе преди това и без да го чака неудобството да ги обува след лъскането; дали поради хубавия тютюн, успокояващ нервите му, или пък благодарение на изпитата бира, която смекчаваше мислите му, но в този момент в настроението на Хитреца се чувствуваха леки нотки на възторг и романтика, чужди на природата му. Той изгледа Оливър за миг със замислена физиономия и като вдигна глава и въздъхна унесено, обърна се към мастър Бейтс и каза:
— Колко жалко, че не е майстор на джобовете!
— Ах — въздъхна и мастър Бейтс, — той не знае кое е добро за него.
Хитреца въздъхна отново и пак засмука лулата си. Същото стори и мастър Бейтс. И двамата пушиха в продължение на няколко минути и мълчаха.
— Предполагам, че дори не знаеш какво е майстор на джобовете, нали? — каза тъжно Хитреца.
— Мисля, че знам — отвърна Оливър, като вдигна очи. — Това значи крадец ти си такъв, нали? — запита Оливър, като недоизрече думата си.
— Такъв съм — отвърна Хитреца. — Щях да се презирам, ако бях нещо друго. — След като заяви това, мистър Докинс бутна стремително шапката си и така изгледа мастър Бейтс, сякаш го подканяше да му възрази, ако посмее.