В пристъп на страх, момчето затвори книгата и я захвърли настрана. После падна на колене и се помоли на бога да го предпази от подобни дела и пожела по-скоро да умре, за да не върши такива ужасни престъпления. Малко по малко момчето се успокои и с нисък и пресекнал глас се помоли за спасение от настоящите опасности. Горещо умоляваше небето да помогне на клетото изоставено момче, което никога не е познавало любовта на приятели или роднини, самотно и напуснато, съвсем само сред злото и престъпността.
Той бе свършил молитвата си, но продължаваше да стои с глава, заровена в ръцете си, когато се стресна от някакво шумолене.
— Какво е това! — извика той и се изправи сепнато. До вратата бе застанала фигура.
— Кой е там?
— Аз. Само аз — отговори разтреперан глас.
Оливър вдигна свещта над главата си и погледна към вратата. Беше Нанси.
— Свали свещта — каза тя, като си извърна лицето. — Смъди ми на очите.
Оливър видя, че тя беше много бледа, и мило я попита дали не е болна. Девойката се отпусна на един стол с гръб към него и закърши ръце, но не каза нищо.
— Прости ми, боже! — извика тя след малко. — Никога не бях мислила за това.
— Случило ли се е нещо? — запита Оливър. — Мога ли да ти помогна? Готов съм да го сторя.
Тя се залюля напред-назад, после се хвана за гърлото и като се задъха, нададе остър вик.
— Нанси! — извика Оливър. — Какво има?
Нанси заудря ръце по коленете си и затропа по пода. Сетне спря изведнъж, уви се с шала си и затрепера от студ.
Оливър разбута огъня. Като приближи до него стола си, тя поседя известно време, без да говори. Най-после вдигна глава и се огледа наоколо.
— Не зная какво ми става понякога — каза тя, като се преструваше, че оправя роклята си, — трябва да е от тази влажна и нечиста стая. А сега, Ноли, миличък, готов ли си?
— С тебе ли ще отида? — запита Оливър.
— Да. Изпрати ме Бил — отвърна девойката. — Трябва да дойдеш с мене.
— Защо? — попита Оливър и отстъпи назад.
— Защо? — повтори Нанси, вдигайки очи, обаче отново ги свали, щом срещна погледа на момчето. — О, няма да ти сторят нищо лошо.
— Не ми се вярва — каза момчето, без да снеме поглед от нея.
— Мисли, каквото си искаш — продължи младата жена с престорен смях.
Оливър виждаше, че може да въздейства върху добрата й природа, и за миг си помисли да я помоли да се смили над него. Но сетне му хрумна, че часът е едва единадесет и има много хора по улиците, между които все може да се намери някой да повярва на думите му. Когато му мина това през ума, той пристъпи напред и каза бързо, че е готов.
Но това минутно размишление и целта му не останаха скрити от Нанси. Тя го гледаше изпитателно, докато говореше и му даде да разбере, че е отгатнала мисълта му.
— Тихо! — каза тя с наведена над него глава и посочи към вратата, докато очите й оглеждаха наоколо. — Не можеш се спаси. Много се трудиха за тебе, но напразно. Цял си омотан в мрежа. Може някога да успееш да избягаш, но не и сега.
Поразен от ревностния й глас, Оливър я погледна с голяма изненада. Тя, види се, говореше истината. Лицето й беше бледно и разтревожено. Цялото й тяло трепереше.
— Веднъж те спасих от тяхната жестокост и пак ще те спася, ще те спася и сега — продължи с висок глас тя. — Ако аз не бях дошла да те взема, друг щеше да го стори, щеше да бъде много по-груб от мене. Обещах им, че ще бъдеш тих и мълчалив, и ако не ме послушаш, ще навредиш на себе си, на мене, а дори може и да станеш причина за смъртта ми. Погледни! Всичко това съм претърпяла вече за тебе — бог ми е свидетел.
Тя бързо показа по врата и ръцете си пресните следи от побой и продължи:
— Помни това! И не ме карай да страдам повече за тебе точно сега. Ако можех да ти помогна, щях да го сторя. Но съм безсилна. Те нямат намерение да ти сторят зло и каквото и да те накарат да направиш, ти няма да бъдеш виновен. Тихо. Всяка твоя дума е удар за мене. Дай ми ръката си. Бързо! Дай си ръката!
Тя хвана ръката, която Оливър инстинктивно сложи в нейната, и като изгаси свещта, задърпа го след себе си по стълбата. Някой им отвори бързо вратата и отново се скри в тъмнината, когато отминаха. Чакаше ги затворен кабриолет. Младата жена го тласна вътре със същата сила, която бе проявила, когато му говореше, и събра пердетата. Кочияшът не ги попита къде отиват, а без да се бави нито миг, бързо подкара конете.
Младата жена все още държеше здраво Оливър за ръката и продължаваше да му шепне на ухото същите утешения и молби, които вече му бе предала. Всичко мина така бързо, че Оливър едва имаше време да разбере къде е и как бе дошъл тук, когато колата спря пред същата къща, в която евреинът бе ходил предишната вечер.