— Ей, младежо! — обади се Сайкс, като вдигна поглед към часовника на черквата „Св. Андрей“. — Часът е без малко седем! Побързай. Не се помайвай така, мързеланко!
Мистър Сайкс придружи тези свои думи с извиване на китката на малкия си спътник. Оливър усили стъпките си и взе да припка напред, като с нещо средно между бърз ход и тичане се мъчеше, доколкото може, да върви в крак с разбойника.
Вървяха така, докато минаха край Хайд Парк и се отправиха към Кенсингтън, когато Сайкс намали крачките си и празната кола, която вървеше зад тях, ги настигна. Той видя, че на нея бе написано „Хаунслоу“, и запита каруцаря толкова любезно, колкото може, дали не би ги взел до Излуърт.
— Скачайте вътре — каза човекът. — Това момче ваше ли е?
— Да, мое е — отвърна Сайкс, като погледна оперено Оливър и сложи разсеяно ръка върху джоба, в който бе мушнал револвера.
— Баща ти върви много бързо, та не можеш да вървиш в крак с него, нали, момче? — каза каруцарят, като видя, че Оливър се беше задъхал.
— Нищо подобно — намеси се Сайкс. — Свикнал е на това. Хей, Нед, дай ръка. Качвай се!
Като се обърна така към Оливър, той му помогна да се качи в колата. Каруцарят му посочи куп чували и му каза да си полегне върху тях и си почине.
Като минаваха покрай километражните камъни, Оливър се чудеше все повече къде възнамерява да го заведе Сайкс. Кенсингтън, Хамърсмит, Чизик, Кю Бридж, Брентфърт — минаха през всички тези места, без да спират, сякаш току-що бяха започнали пътуването си. Най-после стигнаха до кръчмата „Кола и коне“, зад която се извиваше нов път. Спряха тук.
Сайкс слезе с голяма бързина, като през всичкото време държеше Оливър за ръката. После го вдигна и го свали, погледна го зверски и многозначително потупа с юмрук страничния си джоб.
— Сбогом, момченце — каза човекът.
— Сърдито е — отвърна Сайкс и го разтърси. — Сърдито е, паленцето! Не му се сърдете.
— Няма, разбира се! — отвърна човекът и се качи в колата си. — Чудесен ден. — И той потегли.
Сайкс почака, докато каруцата се поотдалечи, и след като каза на Оливър, че би могъл да погледне наоколо, ако иска, отново го поведе напред. Свиха наляво и взимайки дясното разклонение на пътя, повървяха доста дълго. Минаха край много големи градини и господарски вили от двете страни на пътя и се спираха, само за да пийнат бира, докато стигнаха до един град. Тук, на стената на една къща, Оливър видя надпис с красиви големи букви: „Хамптън“. Повъртяха се няколко часа в околностите му, след това отново се върнаха в града и спряха в старата кръчма със зацапан надпис, в която си поръчаха обяд край кухненския огън.
Кухнята беше стара и ниска, дебела греда минаваше през средата на тавана, а край огъня имаше скамейки с високи облагала. На тях седяха неколцина грубовати мъже, които пиеха и пушеха. Те не обърнаха никакво внимание нито на Оливър, нито на Сайкс, а тъй като и Сайкс не им обърна никакво внимание, той и малкият му спътник седнаха сами в един ъгъл, без да се смущават много от тях.
Поднесоха им студено говеждо месо. Следобед останаха там доста дълго време. Мистър Сайкс изпуши три или четири лули и Оливър взе да мисли, че сигурно няма да отидат по-далеч. Твърде изморен от вървенето и ранното ставане, той отначало задряма, а после, съвсем замаян от изтощение и от тютюневия дим, заспа дълбоко.
Беше се съвсем стъмнило, когато Сайкс го събуди с един ритник. Оливър се разсъни достатъчно, за да може да се изправи; тогава видя, че разбойникът бе успял да свърже над чаша бира приятелство с един работник.
— Значи отиваш в Лоуър Халифорд, така ли? — попита Сайкс.
— Да — отвърна човекът, който като че ли беше се по-напил. — Отивам, и то скоричко. Сега конят ми няма да мъкне товар зад себе си, както на идване тази сутрин, та бързо ще пристигнем. За негово здраве! Славно конче!
— Не можеш ли ни закара там с момчето? — попита Сайкс и бутна бирата към новия си познайник.
— Бива, ако тръгнете веднага — каза човекът и вдигна поглед от бирата. — В Халифорд ли отивате?
— Ще продължим за Шепертън — отвърна Сайкс.
— Тогава ще ви закарам до мястото, където се отделя моят път. Всичко ли е платено, Беки?
— Да, другият господин плати — отвърна прислужницата.
— Така ли! — каза човекът с пиянска тържественост. — Тая няма да я бъде.
— Защо пък не — възрази Сайкс. — Ти пък ще ни услужиш, като ни вземеш в колата си. Струва ли си да се разправяме за такава дреболия?
Човекът поразмисли върху този довод с много сериозно лице, а сетне разтърси ръката на Сайкс и заяви, че е чудесен човек. Мистър Сайкс му отвърна, че се шегува. Ако събеседникът му бе в трезво състояние, той би имал основание да смята, че е така.