След като размениха няколко любезности, те пожелаха лека нощ на компанията и излязоха. Прислужничката събра чашите и бутилките и с пълни ръце отиде на вратата да ги изпрати.
Конят, за който бяха пили наздравица в негово отсъствие, стоеше отвън, впрегнат в колата. Оливър и Сайкс се качиха без по-нататъшни церемонии, а собственикът му се помая една-две минутки край него, „да му вдъхне кураж“, да заяви предизвикателно на кръчмаря и на света изобщо, че друго животно като него няма, а след това също като тях се качи в каруцата. Даде се нареждане на кръчмаря да го пусне на свобода, с която животното си послужи съвсем не както трябва: хвърли се презрително напред, сетне се блъсна в прозорците, постоя известно време на задните си крака, най-сетне потегли с най-голяма бързина и изтопурка бързо извън града.
Нощта беше много тъмна. Влажна мъгла се издигаше от реката и околните мочурища и се разстилаше над пустите ниви. Студът пронизваше. Всичко бе мрачно и тъмно. Никой не проронваше думица, тъй като коларят задряма, а Сайкс не бе в настроение да повежда разговор с него. Оливър седеше свит в един ъгъл на каруцата, обзет от тревога и лоши предчувствия. Той си представяше какви ли не чудновати неща за източените дървета, чиито клони се люшкаха мрачно напред-назад, сякаш обхванати от дива радост пред пустотата на пейзажа.
Като минаха край черквата на Сънбъри, часовникът удари седем. В прозореца на къщичката срещу нея се виждаше светлина, която струеше през пътя и хвърляше в още по-тъжна сянка тъмното тисово дърво с гробове под него. Надалеч се чуваше глух шум от падане на вода, а листата на старото дърво шумоляха, полюшвани леко от нощния вятър. Сякаш това беше някаква тиха музика за услаждане покоя на умрелите.
Минаха през Сънбъри и отново излязоха на пустото шосе. След като изминаха още две-три мили, колата спря. Сайкс слезе, хвана Оливър за ръката и отново тръгнаха пешком.
В Шепертън не влязоха в никоя къща, макар умореното момче да очакваше това. Продължиха да вървят в калта и тъмнината, през мрачни пътечки и открити студени пусти места, докато наближиха светлинките на един град. Като се вгледа в мрака, Оливър видя, че водата беше току под краката им и те вървяха към някакъв мост.
Сайкс продължи, докато стигнаха точно до моста, а сетне изведнъж свърна по левия бряг на реката.
„Вода! — помисли Оливър, разтреперан от страх. — Довел ме е до това пусто място, за да ме погуби.“
Тъкмо се готвеше да се хвърли на земята и направи опит да спаси живота си, когато забеляза, че бяха се спрели пред самотна къща, съвсем стара и полусрутена. От двете страни на разбитата врата имаше по един прозорец. Отгоре се виждаше етаж, обаче никъде не проблясваше светлина. Къщата изглеждаше запустяла и необитаема.
Сайкс продължаваше да държи Оливър за ръката. Той се приближи тихичко до вратата и вдигна мандалото. Вратата се поддаде на натиска и те влязоха.
Глава XXII
Обирът
— Кой е там? — разнесе се висок груб глас, когато те пристъпиха прага.
— Не вдигай патърдия — каза Сайкс и подпря вратата. — Дай някаква светлинка, Тоби.
— А, приятели! — извика същият глас, — Свещта, Барни, свещта! Покани господина вътре! А ако ти е удобно, събуди се преди това.
Изглежда, че човекът, който говореше, хвърли четка за обувки или друга подобна вещ върху лицето, към което се бе обърнал, за да го разбуди, тъй като се чу шум от падане на някакъв дървен предмет, а сетне и неясното мърморене на полусъбуден човек.
— Чуваш ли? — извика гласът. — Бил Сайкс чака на прага, а няма кой да го посрещне. Заспал си ми там като че ли си глътнал приспивателно с яденето. Постресна ли се малко, или искаш да те събудя с железния свещник?
След тези думи два обути криво-ляво крака се затътриха припряно по голия под и от една врата вдясно се показа най-напред слабо горяща свещ, а после и фигурата на същия индивид, за когото бяхме казали, че говори през носа си и който играеше ролята на прислужник в кръчмата на Сафрън Хил.
— Мистър Сайкс! — възкликна гъгниво Барни с истинска или престорена радост. — Влезте, сър, влезте.
— Хей, минавай напред — каза Сайкс и бутна Оливър пред себе си. — По-бързичко, иначе ще те настъпя.
Като го изпсува за бавните му движения, Сайкс блъсна Оливър напред; двамата влязоха в ниска, тъмна стая, задимена от огъня, с два-три счупени стола, маса и много стар диван. На него се бе проснал с цялата си дължина човек, който пушеше с дълга глинена лула и чиито крака бяха поставени много по-нависоко от главата му. Той беше облечен в елегантно скроен жакет с енфиен цвят и големи пиринчени копчета; оранжева околовратна кърпа; груба, крещяща жилетка и кафяви бричове. Мистър Кракит (тъй като това бе той) не притежаваше голямо количество косми нито на главата, нито по лицето си, а тези, които имаше, бяха червеникави на цвят и завършваха насила със завъртени къдри, през които той прокарваше от време на време твърде нечистите си пръсти, украсени с големи просташки пръстени. Ръстът му беше малко над среден и доколкото можеше да се разбере, краката му бяха слабовати. Но това не му пречеше да се възхищава от ботушите си, които той наблюдаваше в тяхното високо положение с живо доволство.