— Вземи това фенерче — заповяда му Сайкс, като огледа помещението. — Виждаш отпреде си стълбите, нали?
По-скоро мъртъв, отколкото жив, Оливър му отговори утвърдително, Сайкс му посочи входната врата с дулото на пистолета, като му напомни, че не може да избяга от изстрела и ако се опита да изклинчи, веднага ще го просне мъртъв на земята.
— Това може да стане за минута — каза шепнешком Сайкс. — Щом те оставя, веднага се залавяй за работа. Я слушай!
— Какво е това? — прошепна другият човек. Двамата мъже се заослушваха внимателно.
— Няма нищо — каза Сайкс и пусна момчето. — Хайде!
Докато ставаше това, момчето можа да се опомни и твърдо реши, че макар да му струва живота, на всяка цена ще се опита да се качи горе откъм вестибюла и ще разбуди хората. С тази мисъл в главата той се приближи бързо и безшумно до стълбата.
— Назад! — извика внезапно Сайкс със силен глас. — Назад! Назад!
Уплашен от този вик, който наруши мъртвата тишина, както и от още един, който го последва, Оливър изпусна фенерчето и не знаеше дали да напредва, или да бяга.
Викът се повтори… показа се светлина… Двама полуоблечени мъже като изплашени сенки се мярнаха на стълбата нещо блесна … чу се силен шум пушек нещо тресна някъде — и Оливър, залитайки, отстъпи назад.
Сайкс бе изчезнал за миг, сетне пак се появи и го хвана за яката, преди още димът да се бе разнесъл. Той стреля подир двамата мъже, които вече се бяха скрили, и изтегли нагоре момчето.
— Притисни си по-здраво ръката — каза Сайкс, когато го пропъхваше през прозореца. — Подай ми една кърпа. Ранили са го. Бързо! Кръвта тече силно!
Чу се силен звън, смесен с шум от оръжия и човешки викове. Оливър усещаше, че го носят по неравна почва. После шумът взе да стихва в далечината. Студено, убийствено чувство пропълзя в сърцето на момчето и то нито виждаше, нито чуваше нещо.
Глава XXIII
В нея се разправя за един приятен разговор между мистър Бъмбл и една дама и се показва, че дори и един клисар може да бъде уязвим в известно отношение
Нощта беше страшно студена. Земята бе покрита със замръзнала, твърда, дебела снежна кора. Острият вятър яростно раздухваше снега, който бе навеян на купища по ъглите, нахвърляше се бясно върху него като върху някаква жертва носеше го на облаци, извиваше го във вихрушка и го разпръсваше във въздуха. Пуста, тъмна и пронизващо студена, нощта подканваше тези, които имат топли жилища и са добре нахранени, да се съберат край светлия огън и да благодарят на бога, че са си в къщи; а бездомния гладен скитник караше да легне и умре. През такива нощи мнозина изтощени от глад бездомници склопват очи из пустите улици и едва ли ги отварят в по-жесток от нашия свят, каквито и да са били престъпленията им.
Такова беше навън времето, когато мисис Корни, домакинята на бедняшкия дом, дето се бе родил Оливър Туист, бе седнала пред веселия огън в собствената си малка стаичка. Тя поглеждаше с голямо доволство към кръглата масичка, на която бе сложен поднос с всички необходими принадлежности за най-любимото ядене на всички домакини.
С една дума, мисис Корни се готвеше да се подкрепи с чашка чай. Като погледна от масата към камината, където най-малкото от всички възможни чайничета пееше мъничка песенчица с тъничък гласец, вътрешното й доволство дотолкова се усили, че мисис Корни дори се усмихна.
— Ех! — въздъхна си тя, като облегна лакът на масата и погледна замислено към огъня. — Ние всички имаме достатъчно, за да се чувстваме благодарни, само че не го съзнаваме! Ах, да!
Мисис Корни поклати тъжно глава, сякаш скърбеше за духовната слепота на тези сиромаси, които не съзнаваха това, и като мушна една сребърна лъжичка (лична собственост) в тенекиената кутийка, залови се да приготовлява чая.
Какво дребно нещо е в състояние да наруши душевното ни спокойствие! Черното чайниче, което беше много малко, преля, докато мисис Корни бе заета да морализира, и водата поопари ръката й.
— Дявол да го вземе този чайник! — каза достойната домакиня, като го сложи на триножника. — Някакво си глупаво чайниче, което събира само две чашки! На кого ли е потрябвало! Освен — продължи тя, като се поспря — на едно такова клето, самотно създание като мене. О-ох, божичко!
С тези думи домакинята се отпусна в стола, отново се облакъти на масата и насочи мислите си към самотната си участ. Малкото чайниче и единствената чаша събудиха в паметта й тъжни спомени за мистър Корни (който бе умрял само преди двадесет и пет години) и това я развълнува много.