Ако домакинята мръднеше стола си надясно, тя щеше да се опари от огъня, ако пък отидеше наляво, щеше да падне в ръцете на мистър Бъмбл, следователно (бидейки съобразителна матрона, тя схвана това само с един поглед) мисис Корни остана там, където си беше, и наля на мистър Бъмбл още една чашка чай.
— Коравосърдечен ли съм, мисис Корни? — повтори мистър Бъмбл, докато разбъркваше чая си, с поглед, отправен към лицето и. — А вие, мисис Корни, коравосърдечна ли сте?
— Боже мой — възкликна приютската домакиня, — какъв странен въпрос за ерген. Защо ви трябва да знаете това, мистър Бъмбл?
Клисарят изпи чая си до последната капка, довърши едно парче препечен хляб, изтърси трохите от колената си, избърса си устните, и съвсем спокойно целуна приютската домакиня.
— Мистър Бъмбл! — извика шепнешком възмутената дама. Уплахата й бе толкова голяма, че просто бе загубила гласа си. — Мистър Бъмбл, ще викам! — Мистър Бъмбл не отговори нищо. С бавно и величествено движение той обви с ръка кръста й.
Тъй като дамата бе изразила намерението си да извика, тя безсъмнено щеше да стори това при тази нова дързост от негова страна, обаче то се оказа ненужно, тъй като на вратата бързо се почука. Едва-що го чуха, и мистър Бъмбл скочи чевръсто, отиде до винените бутилки и започна усилено да ги избърсва, а домакинята запита, остро:
— Кой е там?
— Извинете, господарке — каза сбърчена и отвратително грозна стара просякиня, като подаде глава през вратата, — старата Сали умира.
— Е, та какво от това? — ядосано запита домакинята. — Аз не мога да я съживя, нали?
— Не, господарке, не — отвърна старицата, — никой не може да го стори; нищо не е в състояние да й помогне. Виждала съм да умират много хора — малки дечица и силни мъже, и много добре знам как идва смъртта. Нещо я измъчва и когато не е в безсъзнание — а това става все по-рядко, тъй като краят й бързо наближава, — тя казва, че трябва да ви разправи нещо. Няма да умре спокойна, ако не я изслушате, господарке.
При това съобщение достойната мисис Корни измърмори няколко проклятия срещу старите жени, които дори не могат да умрат, без нарочно да причинят неприятности на по-високопоставените от тях, и като се загъна с набързо грабнатия шал, помоли мистър Бъмбл да поседи, докато се върне, да не би да се случи нещо по-особено. Тя подкани старицата да върви по-бързо, а не да се тътре цяла нощ по стълбите, и я последва в твърде лошо настроение, като й се караше по целия път.
Поведението на мистър Бъмбл, когато остана самичък, бе твърде необяснимо. Той отвори шкафа, преброи чайните лъжички, претегли на дланта си щипците за захар, разгледа подробно каничката за мляко, за да се увери, че е от истинско сребро, и след като удовлетвори любопитството си, сложи си накриво триъгълната шапка и много тържествено обиколи четири пъти масата с танцови стъпки. След като свърши това твърде необикновено действие, той отново си свали шапката и застанал с гръб към огъня, мислено се зае да прави най-подробен опис на мебелировката.
Глава XXIV
Тази глава не е много привлекателна, но е къса и има свой дял в настоящата повест
Вестителката на смъртта, която наруши покоя в стаичката на домакинята, беше тъкмо подходяща за тази си роля. Тялото й беше приведено от годините, ръцете и нозете й трепереха, лицето й бе изкривено в беззъба усмивка и приличаше по-скоро на някаква безумно надраскана скица, отколкото на дело на природата.
Уви! Колко малко лица могат да ни радват с красотата, която природата им дава! Грижите, мъките и несгодите на живота ги променят с преминаването на възрастта. И само когато тези страсти стихнат и завинаги загубят силата си, буреносните облаци се разнасят и оставят лицето такова, каквото го е създала природата. Обикновено нещо за лицата на умрелите е, че дори сковани и неподвижни, те отново придобиват своя отдавна забравен израз на спящо детство и стават такива, каквито са били в ранните години на живота си. Такова спокойствие и кротост се разливат отново върху тях, че тези, които са ги познавали в щастливото им детство, коленичат страхопочитателно край ковчега им и виждат как ангелът слиза на земята.
Старицата влачеше крака по коридорите и нагоре по стълбите, като мърмореше нещо неясно в отговор на ругатните на надзирателката. Най-после тя се принуди да спре, за да си поеме дъх, подаде й свещта, отстъпи подир нея, а по-пъргавата приютска домакиня се отправи към стаята, в която лежеше болната.