Тя бе тръгнала да си отива, когато едно повикване от страна на двете жени, които се бяха извърнали към леглото, я накара да се обърне. Болната се бе изправила и протягаше ръце към тях.
— Кой е това? — извика дрезгаво тя.
— Тихо, тихо! — пошепна едната от жените и се наведе над нея. — Легни си, легни си!
— Никога вече не ще легна жива! — каза жената, като се бореше. — Непременно ще й го кажа! Елате тук! По-близо! Елате да ви пришепна нещо!
Тя стисна ръката на домакинята и като я бутна в един стол до леглото, видя, че двете старици бяха се навели любопитно да слушат.
— Изпъдете ги — каза сънливо болната. — Бързо! Бързо!
Двете старици взеха да говорят едновременно, като се оплакваха жално, че горката болна женица е много зле и затова не може да познае най-добрите си приятелки. Те се заричаха, че в никакъв случай няма да я изоставят, обаче началството ги изблъска от стаята, затвори вратата и се върна при леглото. След като ги изпъдиха, двете бабички промениха тона си и извикаха през ключалката, че старата Сали е пияна. И наистина, това беше твърде вероятно, тъй като освен предписания й от лекаря опиум двете щедри болногледачки тайно й бяха дали глътка джин свода.
— Слушайте сега какво ще ви кажа — започна високо умиращата, сякаш правеше последно усилие да събуди някаква скрита капчица енергия. — В тази стая… в самото това легло… веднъж наглеждах хубава млада жена, която бяха довели в приюта с изранени от дълъг път нозе и цялата из цапана с прах и кръв. Тя роди едно момченце и умря. Чакайте да си спомня през коя година беше това.
— Няма значение кога е било — каза нетърпеливо домакинята. — Какво ще ми кажеш за нея?
— Да — измърмори болната, като изпадна отново в сънно състояние, — какво ще ви кажа за нея… какво… да, сещам се какво! — извика тя, като се изправи стремително със зачервено лице и облещени очи. — Аз я ограбих, да, ограбих я! Тя не беше още изстинала. Казвам ви, не беше още изстинала, когато го откраднах!
— Е, кажи, за бога, какво си откраднала? — извика домакинята и направи движение, като че ли щеше да вика за помощ.
— Да, откраднах го — повтори жената, като сложи длан върху устата й. — Едничкото нещо, което имаше. Тя се нуждаеше от дрехи и от храна, но беше го запазила и го държеше в пазвата си. Златно беше, казвам ви! Истинско злато, което би могло да й спаси живота!
— Злато! — повтори домакинята и се наведе любопитно над болната, която падна върху постелята. — Продължавай, продължавай… Коя беше майката? Кога стана това?
— Тя ме натовари да го пазя — отвърна с въздишка жената, — повери го на мен, на едничката жена край постелята й. Мислено го откраднах още когато ми го показа около шията си. А може би на мене ще тежи и смъртта на момчето! Ако знаеха всичко, сигурно щяха да се отнасят по-добре с него!
— Ако са знаели какво? — попита другата. — Говори!
— Момчето толкова заприлича на майка си — каза жената, говорейки несвързано и без да бе чула въпроса, — че ми бе невъзможно да го забравя, когато погледнах лицето му. Горкото момиче! Горкото момиче! Беше толкова младичко! Такова нежно гълъбче! Чакайте, имам и друго да казвам. Не съм ви разправила всичко, нали?
— Не, не — отвърна домакинята, като наведе глава да долови изричаните с все по-слаб глас думи на умиращата жена. — Бързай, за да не стане късно!
— Майката — продължи жената, като направи още по-отчаян опит отпреди, — майката ми прошепна на ухото, когато смъртните болки я обхванаха, прошепна ми на ухото, че ако детето се роди живо и оцелее, може би ще дойде ден, когато няма да се чувствува опозорено, като чуе да споменават името на клетата му майка. Милостиви боже — каза тя, като скръсти слабичките си ръце, — погрижи се за приятели на детенцето ми в този безпокоен свят и се смили над самотното изоставено сираче, предоставено на неговата милост!
— Името на детето? — — запита приютската домакиня.
— Нарекоха го Оливър — отвърна жената със слаб глас. — Златото, което откраднах, беше …
— Да, да, какво? — извика другата.
Тя се наведе бързо над жената да чуе отговора й, но инстинктивно се отдръпна назад, когато болната се изправи още веднъж в седящо положение, бавно и вдървено, сетне сграбчи завивката с двете си ръце, издаде някакви неясни звуци и падна безжизнено на леглото.
— Мъртва като камък! — каза една от бабичките, като се спусна в стаята, щом вратата се отвори.
— И нищо не каза — прибави приютската домакиня и си тръгна нехайно.
Двете старици, твърде заети с подготовката на ужасната си задача, не отговориха нищо. Те останаха сами и се засуетиха около тялото.