— Този квартал беше взел да става твърде горещичък за мене, Лайвли — каза Феджин, като вдигна вежди и скръсти ръце върху раменете си.
— И по-рано съм чувал това оплакване един или два пъти, но не намирате ли, че скоро пак захладява — отвърна търговецът.
Феджин кимна утвърдително. После погледна по посока на Сафрън Хил и запита дали някой е минавал нататък тази вечер.
— Към „Сакатите“ ли? — запита човекът.
Евреинът кимна.
— Чакайте — каза търговецът и се замисли. — Положителен съм, че около половин дузина се упътиха нататък, обаче от вашите приятели не съм видял никого.
— Навярно не сте видели Сайкс, нали? — запита разочаровано евреинът.
— Никакъв го няма — отвърна дребният човек и поклати глава с твърде лукаво изражение на лицето. — Не ви ли трябва нещо от моя дюкян за през нощта?
— Тази вечер не — отвърна евреинът и си тръгна.
— Към „Сакатите“ ли сте тръгнали, Феджин? — извика подире му дребничкият търговец. — Чакайте! Не бих имал нищо против да пийна чашка с вас там.
Но Феджин се обърна, махна му с ръка да покаже, че предпочита да бъде сам, пък и дребничкият човек не можеше да се дигне лесно от столчето, така че заведението „Тримата сакати“ този път трябваше да се лиши от удоволствието да види между посетителите си мистър Лайвли. Когато последният успя да стъпи на нозете си, евреинът бе вече изчезнал. Мистър Лайвли се изправи на пръсти, с надежда да го зърне, но като не успя, намести се отново в малкото столче. Сетне той размени с дамата в отсрещния дюкян едно поклащане на глава, в което се четяха подозрение и недоверие, и отново взе лулата си.
Кръчмата „Тримата сакати“ или просто „Сакатите“, както обикновено я наричаха, беше същата, в която по-рано видяхме Сайкс и кучето му. Като се задоволи само да направи знак на човека на тезгяха, Феджин се качи направо по стълбата. После влезе полекичка в една стая и я огледа внимателно с ръка над очите си, сякаш търсеше някого.
Стаята беше осветена от две газови лампи, чиято светлина не можеше да прониква навън през снабдените с пречки капаци на прозорците и спуснатите до долу износени червени завеси. Таванът беше почернен, за да не се цапа от лампите. Стаята беше толкова задимена от гъстия тютюнев пушек, че отначало бе невъзможно да се види нещо в нея. Но когато постепенно димът почнеше да излиза от отворената врата, човек можеше да различи много глави, толкова разнообразни, колкото и звуковете, достигащи до ухото. Когато окото малко по малко свикнеше с гледката, наблюдателят съзираше пред себе си многобройна компания от мъже и жени, събрани около една дълга маса. На горния й край седеше председателят на събранието, с чукче в ръка, а професионален музикант, с възсинкав нос и с превръзка против зъбобол около лицето, беше седнал пред раздрънканото пиано в най-отдалечения кът на стаята.
Когато Феджин влезе тихичко вътре, пианистът прокара пръсти по клавишите, а от публиката се чу подканване за някаква песен. Крясъците стихнаха и една млада дама се залови да забавлява компанията с балада от четири куплета, между всеки един от които пианистът изсвирваше цялата мелодия, колкото можеше по-високо. Когато този номер се свърши, председателят на събранието каза нещо, след което двамата певци, седнали от дясната и от лявата му страна, доброволно предложиха да изпеят дует, който изпълниха сред бурни аплодисменти.
Любопитно беше да се наблюдават някои от лицата, които се открояваха сред общата маса. Така например председателят на събранието (самият съдържател на кръчмата) беше простоват, груб човек, с едра снага, който си въртеше очите на всички страни, докато се пееха песните и макар да се преструваше, че се е отдал на веселие, следеше зорко всичко, каквото се вършеше и казваше. Близо до него се намираха певците. Те приемаха възхищенията на компанията с професионално равнодушие и се възползуваха от предложените им чаши с джин и вода, с които ги почерпваха по-възторжените им слушатели. Физиономиите на последните изразяваха почти всички съществуващи пороци с почти всички техни отсенки и привличаха вниманието само поради това, че бяха толкова отблъскващи. Тук личаха лукавство, жестокост и пиянство във всичките им стадии и в най-острите им форми. А що се отнася до жените, по лицата на някои от тях все още се забелязваха следи от по-раншната им свежест, но те изчезваха едва ли не докато още ги гледате. Други пък, загубили напълно белезите и характерностите на своя пол, представляваха просто отвратителни маски на разврат, и престъпност. Някои бяха почти момичета, други — млади жени, и никоя от тях не бе минала средната възраст. Те съставлаваха най-мрачната и най-тъмна краска на тази грозна картина.