— Грешката не ще е моя! — прекъсна го другият изплашено и сграбчи разтреперано ръката на евреина. — Не забравяй това, Феджин! Аз нямам пръст в тази работа. Всичко друго, но не и смъртта му — казах ти го още в самото начало. Не желая да проливам кръв. Убийството никога не остава скрито, а освен това винаги преследва съвестта на убиеца. Ако са го убили, не съм аз причината. Чуваш ли? Дявол да я вземе тази проклета дупка! Какво е това?
— Какво! — извика евреинът, като сграбчи с две ръце страхливеца, който бе скочил прав. — Къде?
— Ей, там — отвърна човекът, вперил поглед в отсрещната стена. — Сянка! Видях сянката на една жена с наметало и шапка да се мярка по стената отсреща.
Евреинът го пусна и двамата се втурнаха навън. Свещта, почти изгасена от течението, стоеше където я бяха оставали. Тя им сочеше само пустата стълба и собствените им бледи лица. Те се ослушаха внимателно — в цялата къща цареше дълбоко мълчание.
— Така ви се е сторило — каза евреинът, като взе свещта и се обърна към събеседника си.
— Заклевам се, че я видях! — отвърна разтреперан Мънкс. — Беше се навела, когато я забелязах най-напред, а щом заговорих, тя изведнъж се изгуби.
Евреинът погледна презрително бледото лице на другаря си и като му каза, че може да го последва, ако желае, тръгна по коридора, а оттам в избата. Зелени петна мухъл се виждаха по ниските стени; следи от охлюви и плужеци блестяха на светлината на свещта, обаче навсякъде бе тихо като в гроб.
— Е какво ще кажеш сега? — каза евреинът, когато се изкачиха горе. — Освен нас двамата, Тоби и момчетата в къщата няма никой. А от тях няма защо да се боим. Погледнете тук!
Евреинът извади два ключа от джоба си и обясни, че когато най-напред слязъл долу, той заключил стаите, в които спят Тоби и другите две момчета, за да не би случайно да им прекъснат разговора.
Всички тези доказателства успокоиха постепенно Мънкс. Той престана да възразява и на няколко пъти се изсмя на страха си, като призна, че навярно възбуденото му въображение го е излъгало. Но отказа да продължат разговора, като се сети внезапно, че един часът вече е минал. И така двамата приятни събеседници се разделиха.
Глава XXVII
С тази глава се изкупва неучтивостта на една предишна такава, която най-безцеремонно изостави една дама
Не е редно за скромния автор да остави да го чака величествената личност на клисаря, застанал с гръб към огъня и взел под ръцете си полите на сюртука си. Не е редно той да се върне при него и да го освободи чак когато му скимне. Също така още по-недостойно и в разрез с галантността му е да направи същото опущение относно дамата, към която същият този клисар е погледнал с нежност и добро чувство и в чието ухо е пошепнал гальовни думи, които, идвайки от такъв източник, не могат да не събудят трепет в сърцето на която и да било приютска домакиня. Писателят, под чието перо излизат тези думи, знае добре своето място и изпитва също така нужната почит към натоварените с висша власт и затова бърза да им отдаде уважението, което им се пада поради заеманата от тях длъжност, и да се отнесе към тях с необходимата церемониалност, наложена му от високото положение и следователно от големите им добродетели.
Мистър Бъмбл преброи за втори път чайните лъжички, претегли за втори път щипците за захар, разгледа по-подробно каничката за мляко и основно установи точното състояние на мебелировката, като не забрави дори и направените от конски косми седалища на столовете. Той извърши всичко това най-малко по половин дузина пъти и едва тогава взе да мисли, че вече е време мисис Корни да се връща. Мисълта ражда друга мисъл и тъй като не се чуваха никакви звуци, които да известят, че мисис Корни си идва, хрумна му, че би могъл да прекара времето си невинно и добродетелно, като удовлетвори любопитството си и хвърли бърз поглед към вътрешността на скрина на мисис Корни.
Като сложи ухо на ключалката, за да се увери, че никой не се приближава към стаята, мистър Бъмбл захвана от най-долу и се зае да се запознае със съдържанието на трите дълги чекмеджета, препълнени с най-различни дрехи, добре ушити и от хубав плат, грижливо наредени между два пласта стари вестници, поръсени с изсушена лаванда. Това изглежда му достави голямо задоволство. Когато стигна до дясното ъглово чекмедже и видя в него малка, заключена с катанец кутия, която при разтърсване издаваше приятен звук, приличен на дрънчене на монети, мистър Бъмбл се завърна с величествени стъпки до камината и като зае старото си положение, каза решително и сериозно: „Ще го направя!“ — Той последва тази забележителна декларация с дяволито поклащане на глава, което трая десет минути, а сетне изгледа в профил краката си с твърде голямо удоволствие и любопитство.