— Мръсен занаят е този — каза мистър Лимбкинс, след като Гемфийлд още веднъж изрази желанието си.
— Неведнъж малки момчета са били задушавани в комини — каза един от господата.
— То е, защото най-напред намокрят сламата, преди да я запалят в комина, за да ги накара да слязат — каза Гемфийлд. — А това дава само пушек без пламък. С пушек не може да се принуди едно момче да се измъкне от комина, тъй като само ги приспива, а те тъкмо това обичат. Момчетата са страшно лениви и упорити същества, господа, и няма по-хубаво от един хубав горещ пламък, който да ги накара да изчезнат тичешком от комина. То е и много човечно, господа, защото дори и да са се залостили някъде в комина, пламъкът, който ще обгори краката им, ще ги накара веднага да се потрудят да се измъкнат.
Изглежда, че това обяснение се стори много забавно на господина с бялата жилетка, но неговото иеселие бързо бе задушено от погледа, хвърлен му от мистър Лимбкинс. След това членовете на настоятелството почнаха да се съвещават. Но те приказваха така тихо, че едничките думи, които можеха да се чуят, бяха: „Така се спестяват разноски“, „Ще изглежда добре в равносметката“, „Да се състави печатен доклад“. Само тези думи — успяваха да стигнат до ушите на Гемфийлд, тъй като те често биваха повтаряни с натъртен глас.
Най-сетне шепненето престана. Членовете на настоятелството отново заеха местата си и придобиха тържествения си вид. Тогава мистър Лимбкинс заяви:
— Разисквахме върху предложението ви и дойдохме до заключението, че то не е приемливо.
— Съвсем не е — потвърди господинът с бялата жилетка.
— Положително не е — прибавиха и другите членове.
Тъй като съвестта на мистър Гемфийлд беше леко обременена със спомена за две-три пребити до смърт момчета, мина му през ума, че по някакъв необясним каприз това незначително обстоятелство може да е оказало влияние върху решението на членовете на настоятелството. Ако работата наистина стоеше така, това би било твърде необичайно за тях, но понеже нямаше желание да отприщва стари слухове, той повъртя в ръце шапката си и бавно се отдалечи от масата.
— Значи, господа, вие няма да ми дадете момчето — каза той, като се поспря до вратата.
— Не — отвърна мистър Лимбкинс, — смятаме, че понеже занаятът ви е доста мръсен, трябва поне да намалим първоначално предложената сума.
Лицето на мистър Гемфийлд светна. С бързи стъпки той се върна отново до масата и каза:
— Колко ще ми дадете господа? Хайде! Не бъдете много придирчиви към един беден човек. Колко ще ми дадете?
— Бих казал, че три лири и десет шилинга са достатъчни — заяви мистър Лимбкинс.
— Прибавката от десет шилинга е твърде много — добави господинът с бялата жилетка.
— Хайде — подхвана отново Гемфийлд, — да кажем, четири лири, господа. Да кажем четири лири и вие ще се отървете от момчето завинаги. Хайде!
— Три лири и десет шилинга — повтори мистър Лимбкинс твърдо.
— Хайде, нека разделим разликата, господа — настоя Гемфийлд. — Три лири и петнадесет шилинга.
— Нито стотинка повече — беше твърдият отговор на мистър Лимбкинс.
— Страшно сте придирчиви към мене, господа — каза Гемфийлд, като се колебаеше.
— Ами! Ами! Глупости! — каза господинът с бялата жилетка. — И без никаква сума да го вземеш, пак ще ти излезе съвсем евтино. Вземи го, глупави човече! Той е точно момче за тебе. Само че от време на време има нужда от пръчка: малко бой няма да му дойде зле. Пък и за прехраната му не е необходимо да се дават много пари, тъй като никога не се е претоварвал с ядене. Ха! Ха! Ха!
Мистър Гемфийлд хвърли поглед към наредените около масата лица и като забеляза усмивка на всяко едно от тях, самият той — се усмихна, отначало плахо, после с по-голяма увереност. Сделката беше сключена. Веднага съобщиха на мистър Бъмбл, че още същия ден следобед трябва да заведе Оливър Туист заедно с договора му за служба при съдията, за да се даде необходимото съгласие и се подпечата договорът.
В изпълнение на това решение малкият Оливър за най-голямо свое учудване бе освободен от килията, като му се заповяда да си облече чиста риза. Едва бе успял да направи това необичайно гимнастическо упражнение, когато мистър Бъмбл му донесе със собствените си ръце пълна паница с каша и празничната дажба от две и половина унции хляб. При вида на това необикновено зрелище Оливър се разплака жално. Той си мислеше не без основание, че членовете на настоятелството сигурно са решили да го убият за някаква полезна цел, иначе никога не биха го угоявали по такъв начин.