Мисис Корни захълца.
— Мъничката дума? — каза мистър Бъмбл, като се наведе над свенливата красавица. — Мъничката, мъничката думичка, вълшебна моя Корни?
— Ддд—да! — изхлипа приютската домакиня.
— Още една — настоя клисарят; — успокой нежното си сърчице само за една думичка още. Кога?
Мисис Корни на два пъти се опита да заговори, но и двата пъти това не й се удаде. Най-после тя събра смелост и като обви ръце около шията на мистър Бъмбл, каза, че това може да стане, когато му е угодно и че той е „едно миличко патенце“.
След като работите се уредиха така благоприятно, договорът бе тържествено ратифициран с още една чаша от ментовата смес, станала още по-необходима поради вълнението и възбудата на мисис Корни.
Докато пиеше, тя разправи на мистър Бъмбл за смъртта на старата жена.
— Много добре — каза той, като отпиваше от ментата. — На отиване към дома ще се отбия при Саурбъри и ще му кажа да прати утре сутринта човек. Това ли те изплаши толкова, любов моя?
— Нямаше нищо особено, миличък — отвърна дамата уклончиво.
— Все трябва да е имало нещичко, мила — настоя мистър Бъмбл. — Няма ли да го кажеш на твоя собствен Б.?
— Не сега — възрази дамата. — След известно време. След като се оженим, скъпи.
— След като се оженим! — възкликна мистър Бъмбл. — Да не би някой от просяците да си е позволил нахалството да…
— Не, не, любов моя — прекъсна го бързо дамата.
— Само ако се е случило такова нещо — продължи мистър Бъмбл — само ако някой от тях е посмял да вдигне просташките си очи към прелестното ти лице.
— О, те няма да имат дързостта да направят това, любими — отвърна дамата.
— И добре ще е да не проявяват тази дързост! — каза мистър Бъмбл със стиснати юмруци. — Нека само да зърна някой мъж, бил той от енорията или вън от енорията, който да си позволи да стори подобно нещо, аз ще му кажа, че втори път няма да го направи!
Ако не бяха буйните му жестикулации, тези думи може би нямаше да бъдат голям комплимент за дамата, но тъй като мистър Бъмбл придружи заплахата си с множество войнствени движения, тя остана много трогната от това доказателство за неговата преданост и заяви с голямо възхищение, че той е същински гълъб.
Гълъбът сетне си вдигна яката на палтото, след като размени дълга и нежна прегръдка с бъдещата си спътница в живота, още веднъж излезе на студения нощен вятър, като само се спря за няколко минути в мъжкото отделение на приюта, да посмъмри малко просяците, за да докаже, че ще бъде в състояние да изпълнява с необходимата суровост длъжността началник на приюта.
Като потвърди по този начин пригодността си, мистър Бъмбл напусна зданието с леко сърце и светли изгледи за бъдещото си повишение. Зает с тези мисли, той стигна дюкяна на погребалния деятел.
Мистър и мисис Саурбъри бяха излезли да вечерят. Ной Клейпоул, който не беше склонен да изразходва повече физическа енергия, отколкото му бе необходимо за ядене и пиене, не беше още затворил дюкяна, макар и часът за това да бе вече минал. Мистър Бъмбл потропа няколко пъти с бастуна си по тезгяха, без да привлече някакво внимание. Тогава видя през стъкленото прозорче в дъното на дюкяна, че малката задна стаичка светеше, и се осмели да надзърне и разбере какво става там. И когато наистина видя какво става, той не малко се учуди.
Покривката беше сложена за вечеря; на масата бяха наредени чинии и чаши. Имаше също така хляб, масло и шише с вино. На горния край на трапезата мистър Клейпоул се люлееше нехайно в кресло, с нозе върху страничните му облегалки, с отворено джобно ножче в едната ръка и с парче хляб и масло в другата. Близо до него беше застанала Шарлота. Тя вадеше стриди от буренце и му ги отваряше, а мистър Клейпоул благоволяваше да ги изгълтва със забележителна охота. Силната руменина в областта на носа на този млад джентълмен, както и полузатвореното дясно око даваха да се разбере, че беше леко пиян. Тези симптоми се потвърждаваха от охотата, с която ядеше стридите и която можеше да се обясни само с разхладителните им качества в случай на вътрешно разгорещяване.
— Ето една прекрасна тлъста стрида, миличък Ной! — обади се Шарлота. — Опитай я, опитай само нея.
— Какво чудесно нещо са стридите! — забеляза мистър Клейпоул и погълна поднесеното му парче. — Колко е жалко, че когато човек хапне повечко от тях, стомахът му не ги понася. Нали така, Шарлота?
— Същинска жестокост — каза Шарлота.