— Моят съвет или по-право заповедта, която получих, е да се върнем веднага в къщи — каза най-дебелият от тях.
— Съгласен съм с всичко, с което е съгласен и мистър Джайлс — заяви нисичък човек, който също съвсем не беше слабичък. Той беше много бледен и много учтив, както това често се случва с изплашените хора.
— Не бих желал да изглеждам невъзпитан, господа — каза третият, който бе повикал назад кучетата. — Мистър Джайлс знае най-добре какво трябва да се прави.
— Така е — заяви и по-ниският. — Не е наша работа да противоречим на мистър Джайлс. Не, не, много добре съзнавам какво е моето положение. — Искрено казано, дребничкият човек действително съзнаваше добре положението си — съзнаваше отлично, че то далеч не е много за завиждане, защото, докато приказваше, зъбите му тракаха.
— Ти се страхуваш, Бритлс — каза мистър Джайлс.
— Не се страхувам — каза Бритлс.
— Страхуваш се — повтори Джайлс.
— Лъжеш — каза Бритлс.
— Ти лъжеш — каза Джайлс.
Третият човек приключи спора по най-философски начин.
— Ще ви кажа как стои работата, господа — заяви той. — Ние всички се страхуваме.
— Говори само за себе си — каза мистър Джайлс, който беше най-бледен от всички.
— Точно това върша. Много естествено е при такива обстоятелства човек да е изплашен. И аз наистина съм изплашен.
— Също и аз — каза Бритлс, — само няма защо това да се казва на човека така открито.
Тези искрени думи смекчиха мистър Джайлс, който веднага призна, че и той е изплашен. Сетне и тримата се огледаха и се втурнаха обратно назад в пълно единодушие, докато, мистър Джайлс (който бе най-запъхтян от всички и носене една вила) настоя да спрат, за да се извини за прибързалите си думи.
— Но все пак е чудно — каза мистър Джайлс, след като се бе обяснил, — просто чудно е на какво е способен човек, когато кръвта му закипи. Аз бих извършил и убийство — знам, че бих го извършил, — стига само да бяхме пипнали някого от тия негодници.
Тъй като и другите двама споделяха това негово мнение и тъй като и тяхната кръв, подобно на неговата, вече не кипеше, тримата мъже взеха да разискват върху причината на тази внезапна промяна.
— Знам — каза мистър Джайлс, — това се дължи на портата.
— Не бих се учудил, ако е така — възкликна Бритлс, възприел тази идея.
— Можете да бъдете сигурни, че именно портата спря потока на нашия гняв — каза Джайлс. — Почувствувах, че моят изчезна веднага, щом се покатерих на нея.
Удивително съвпадение беше, че и другите двама бяха изпитали същото неприятно чувство точно по същото време. Следователно явно беше, че това се е дължало на портата, особено пък като нямаше никакво съмнение относно момента, в който бе настъпила промяната, защото и тримата си спомниха, че именно тогава бяха видели разбойниците.
Този разговор се водеше между двамата мъже, които бяха накарали разбойниците да побягнат, и един пътуващ тенекеджия, които тогава спеше в една пристройка и когото бяха събудили заедно с двете си кучета, за да вземе участие в преследването. Мистър Джайлс играеше двойната роля на лакей и иконом в домакинството на старата дама, притежателка на нападнатата къща. Бритлс беше момче за обща работа, заел тази служба още като дете, поради което все още го считаха за надежден момък, макар и да надхвърляше тридесет години.
Като си вдъхваха смелост с подобни разговори, тримата мъже все пак вървяха съвсем близо един до друг и се оглеждаха подозрително наоколо, щом нещо прошумоляваше измежду храстите. Те бързо отидоха при дървото, зад което бяха оставили фенера си, за да не би светлината му да покаже на крадците в кое направление да стрелят. Тримата преследвачи взеха фенера и се отправиха към къщи.
С идването на деня въздухът бе станал по-студен. Мъглата се стелеше ниско над земята, подобно на гъст димен облак. Пътеките и ниските места бяха изпълнени с кал и влага. Влажният полъх на нездравословен вятър се носеше лениво наоколо с някакъв глух стон. Но Оливър продължаваше да лежи безчувствен и неподвижен на мястото, където го бе оставил Сайкс.
Утрото дойде. Когато на небето проблесна леко първата му мрачна краска — по-скоро смъртта на нощта, отколкото раждането на деня, — въздухът стана по-остър и по-пронизващ. Предметите, които в мрака изглеждаха неясни и страшни, сега се открояваха все по-ясно и постепенно придобиха обикновените си очертания. Заваля пороен дъжд, който барабанеше силно по обезлистените храсталаци. Но Оливър не чувствуваше ударите на дъждовните капки, тъй като продължаваше да лежи проснат на глинената си постеля, безпомощен и в несвяст.
Най-после нисък вик на болка наруши царящата наоколо тишина. Като нададе този вик, момчето се събуди. Лявата му ръка, превързана грубо с един шал, висеше отстрани тежка и безполезна; превръзката бе напоена с кръв. Той бе толкова слаб, че едва можа да се вдигне и седне. Когато стори това, той се огледа безсилен наоколо за помощ и изпъшка от болка. Цял разтреперан от студ и изтощение, той направи усилие да се изправи на нозе, но като се разтресе от глава до пети, падна по гръб на земята.