— … в един фенер, госпожице — провикна се и Бритлс, като сложи ръка във вид на фуния над устата си, за да го чуят по-добре.
Двете жени се изкачиха тичешком горе, за да известят, че мистър Джайлс е хванал разбойник, а тенекеджията се зае да свестява Оливър, за да не би той да умре, преди да го обесят. Сред всичкия този шум и врява се разнесе сладък женски глас, който в миг ги накара да млъкнат.
— Джайлс! — прошепна гласът от горната площадка на стълбата.
— Тук съм, госпожице — отвърна мистър Джайлс. — Не се бойте, госпожице. Не съм тежко ранен. Съпротивата му не беше много отчаяна, госпожице! Аз по-скоро се оказах твърде силен за него.
— Шт! — отвърна младата девойка. — Ти изплаши леля ми толкова, колкото я изплашиха крадците. Тежко ли е ранено клетото същество?
— Много тежко, госпожице — отвърна Джайлс с неописуемо самодоволство.
— Изглежда, че вече издъхва, госпожице — изрева Бритлс като преди малко. — Не бихте ли желали да слезете да го видите, госпожице, в случай, че умре?
— Моля ти се, мълчи — като добро момче. Почакай само една минутка, докато поприказвам с леля.
С лека и нежна като гласа й стъпка девойката се отдалечи. Тя скоро се върна и нареди да занесат внимателно раненото лице горе, в стаята на мистър Джайлс, а Брцтлс веднага да оседлае понито и без никакво бавене да доведе от Чертзи полицай и доктор.
— Няма ли преди това да му хвърлите поне един поглед, госпожице? — запита мистър Джайлс с такава гордост в гласа си, сякаш Оливър бе някаква много рядка птица, която той бе свалил изкусно. — Няма ли само за миг да го погледнете, госпожице?
— Сега не, в никакъв случай — отвърна девойката. — Клетото момче! Отнеси се добре с него, Джайлс, заради мене!
Когато тя си тръгна, старият слуга я изгледа с очи, в които се четяха такава гордост и възхищение, сякаш беше собствената му дъщеря. Сетне се наведе над Оливър и го понесе по стълбата с грижовността и нежността на жена.
Глава XXIX
Читателите се запознават с обитателите на къщата, в която бе попаднал Оливър
В красиво мебелирана стая, наредена по-скоро със старомодно удобство, отколкото с модерна елегантност, пред добре сложената за закуска маса седяха две дами. Обслужваше ги мистър Джайлс, грижливо облечен в черен костюм. Заел бе място на половин път между бюфета и масата. Изправен с цялата си височина, той бе отметнал глава назад и съвсем леко я бе наклонил настрани. Левият му крак бе стъпил напред, дясната му ръка бе мушната в жилетката, а лявата, с която стискаше кърпа, висеше отстрани. Той имаше вид на човек, който се движи и работи с приятното чувство за собствените си достойнства и значимост.
Едната от двете дами бе в напреднала възраст, но високото облегало на дъбовия стол, на който бе седнала, не бе по-изправено от нея. Тя бе облечена крайно изискано и грижливо; дрехите й представляваха чудновата смесица от старовременност и леко отстъпване пред изискванията на съществуващата в момента мода. Това по-скоро подчертаваше приятността на старомодното облекло, вместо да разваля ефекта му. Тя седеше величествено, със скръстени на масата ръце. Очите й (възрастта бе затъмнила много малко блясъка им) бяха мило отправени към младата й събеседничка.
Другата дама бе в прекрасния разцвет на младостта, в тази възраст, в която ангелите, взели човешки образ, се вселяват в такива като нея, за да изпълнят добрите божии повеления, без това да нарушава светостта им.
Тя още не бе навършила седемнадесет години. Така лека и изящна, тъй мила и нежна, толкова чиста и красива, тя не изглеждаше да притежава нищо земно, нито пък грубите земни същества можеха да бъдат нейни подходящи спътници. Интелигентността, която светеше в дълбоките й сини очи и се излъчваше от благородната и глава, не бе нито за възрастта й, нито въобще за този свят; и все пак променящият се израз на нежност и добро настроение, хилядите светлинки, които играеха по лицето й, без да оставят там някаква сянка, и най-вече усмивката й — веселата и щастлива усмивка, — бяха сякаш създадени само за домашния кът, за семейния мир и щастие.
Тя беше заета с дребните задължения по закуската. Като вдигна очи, когато по-възрастната дама бе отправила поглед към нея, тя игриво отмахна коса, простичко сплетена над челото й, а в искрящия си поглед вложи такава обич и безизкуствена прелест, че и небесните духове биха се усмихнали, ако я видеха.
— Повече от час е минал, откакто Бритлс е тръгнал, така ли? — запита старата дама след кратко мълчание.