— Господи! — каза Шнук. — За какво им е? Не, те имат по-опасни оръжия. Всички се боят от хората. Особено от малките момчета.
— Преследват ли Ви? — попита Мая, едва дишаща от вълнение.
— Разбира се! Как не можете да схванете! — рече Шнук, като се загледа в крилете й. Рядко съм срещал човек, който да не се е опитал да ме хване.
— Но защо? — попита Мая плахо.
— Ние имаме нещо особено, което привлича, — каза Шнук със скромна усмивка и погледна накриво надолу. Не зная друга причина. Случвало се е, някои от нашите, хванати от хората, да бъдат подлагани на най-ужасни мъки и да свършват със смърт.
— Изяждат ли ги?
— Не, не, — каза Шнук успокоително. — Това не. Доколкото зная, хората не се хранят с водни кончета. Но от време на време те проявяват силно желание да убиват — нещо, което не може да се разбере. Вие няма да повярвате, може би, ала често са случаите, когато момчетата са улавяли водни кончета и са им откъсвали крилата, ей тъй на — само за удоволствие! Не вярвате ли?
— Разбира се, че не вярвам, рече Мая възмутено. Шнук сви рамене, а лицето му доби старчески вид от много знания.
— Да, ако можех да бъда откровен! — рече той и лицето му се засенчи от скръб. — Аз имах брат, който даваше големи надежди, само че беше малко лекомислен и, за жалост, много любопитен. Той попадна в ръцете на едно момче, което беше хвърлило из засада върху му мрежа, закачена на дълъг прът. Кажете, кой би повярвал такова нещо!
— Не, — отговори малката Мая, — никога не би ми дошло на ум.
Водното конче я погледна.
— След това привързаха дълго въже около гърдите му и между крилата, тъй че той можеше да хвърчи, ала не можеше да избяга. Всеки път, когато бедният ми брат мислеше, че е освободен, въжето по много жесток начин го връщаше към момчето.
Мая клатеше глава.
— Страшно нещо, — рече тъжно тя.
— Ако през деня не мисля за това, през нощта го сънувам, — продължи Шнук. — Най-после брат ми умря.
Шнук дълбоко въздъхна.
— От какво умря? — попита Мая с искрено съчувствие. Шнук не можа да отговори веднага. Сълзи бликаха от очите му и се търкулнаха по страните.
— Сложиха го в един джоб, — изхълца той, — това никой не би понесъл.
— Джоб? Какво е то? — рече Мая страхливо. Тя едвам можеше да разбере всичките тези нови и страшни неща.
— Джобът, — обясни Шнук, — е нещо като килер, който се намира в най-горната обвивка на човека. А знаете ли какво имаше вътре? В какво ужасно общество трябваше да преживее брат ми последните си минути! Никога не бихте могли да си представите това!
— Не, — каза Мая със сподавен дъх, — не бих могла! … Може би, мед! …
— Не, не, — каза Шнук много важно и печално. — Мед рядко се намира в джобовете на хората. Ще Ви кажа какво имаше вътре: една жаба, една чикийка и един морков. Е…?
— Ужасно, — потресена прошепна Мая. — Какво е чикийка?
— Това е един вид изкуствено жило у хората. Понеже природата ги е лишила от това оръжие, те се стараят да си го набавят. Жабата беше на път, слава Богу, да предаде дух, беше без едно око, със счупен крак и виснала Долна челюст. Но, когато се появи брат ми в джоба, жабата изкряка с кривата си уста:
— Щом оздравея, веднага ще те изям.
Тя изгледа накриво със здравото си око новодошлия, който наистина беше за съжаление. Тоя поглед в тъмнината на затвора трябва ужасно да му е подействувал. Брат ми изгуби съзнание. От едно неочаквано сътресение той дойде на себе си и се видя притиснат до жабата, тъй че крилото му се бе залепило за студеното тяло на умиращата. О, не бих могъл да намеря думи да опиша това нещастие!
— Откъде знаете всичко това? — измърмори Мая потресена.
— По-късно, когато момчето огладняло и почнало да търси в джоба си моркова, за да го изяде, то изхвърлило брата ми и жабата. Привлечен от отчаяните викове за помощ на брата ми, намерих ги един до друг в тревата, притекох се навреме, та все пак, можах да узная патилата му и да му затворя очите. Той ме прегърна и целуна за сетен път. След това умря смело и без жалби, като малък герой. Аз го покрих с дъбови листа и потърсих един разцъфнал синчец, чието синьо цвете, за негова чест, трябваше да повехне на гроба му. Спи спокойно, мое малко братче! Полетях в тихата вечер срещу двете червени слънца, тъй като слънцето се виждаше на две места: във вечерното небе и в езерото. Така тъжно и така тържествено никой не се е чувствувал. Преживели ли сте Вие нещо тъжно? Тогава ще ми го разкажете някой път.
— Не, — каза Мая, — аз досега съм била винаги весела!
— Тогава бъдете благодарна! — каза Шнук, малко разочарован.
Мая попита за жабата.
— Ах, тя — рече Шнук, — сигурно е получила заслужена смърт. Как можа коравото й сърце да изплаши един умиращ. Опита се да избяга, но понеже единият й крак и едното й око се отказваха да служат, тя непрестанно скачаше в кръг. Това беше много смешно.