Вилхелм Хауф
Приключенията на Саид
По времето на Харун ал Рашид — владетелят на Багдад, имало в Балсора един мъж на име Беназар. Богатството му стигало да живее охолно и спокойно, без да захваща някакъв занаят или търговия. И когато му се родил син, не сметнал за нужно да променя нещо.
— За какво ми е на моите години да се главоболя със стока и да се пазаря — говорел той на съседите, — за да оставя на сина си Саид хиляда жълтици в повече, ако върви, или пък ако не върви — хиляда по-малко? Където има за двама, ще има и за трима — гласи поговорката, а ако той излезе добро момче, нищо няма да му липсва.
Така говорел Беназар и удържал на думата си — не пуснал и сина си да се учи на търговия или на някакъв занаят, ала непрестанно четял с него от книгите на древните мъдреци. И тъй като мислел, че наред с учеността и почитта пред старостта нищо не краси толкова един младеж, колкото ловкостта и смелостта, наредил от малък да го обучат да върти оръжие и не след дълго сред връстниците си, а и сред по-големите младежи Саид се прославил като силен боец, ненадминат от никого в плуването и ездата.
Като навършил осемнайсет години, баща му решил да го изпрати в Мека на гроба на Пророка, за да прочете молитвата си и да извърши на свещеното място религиозния обред, както повелява обичаят.
Преди тръгване го повикал още веднъж при себе си, похвалил го за доброто му държание, дал му важни напътствия и пари, а после рекъл:
— Има още нещо, синко Саид! Аз не вярвам в суеверия, над тези неща съм. Признавам, че обичам да слушам истории за феи и магьосници, защото така си прекарвам приятно времето, но съм далеч от мисълта да вярвам като повечето невежи люде, че тези духове или каквото и да са друго влияят върху живота и постъпките на хората. Ала майка ти — стана дванайсет години откак почина, майка ти вярваше толкова силно в тези неща, както вярваше в Корана. Да, в един час на откровение, след като й се заклех, че на никого другиго освен на детето й не ще разкрия тайната й, тя ми довери, че от самото си раждане е имала връзка с фея. Аз й се присмях, но трябва да призная, че когато ти се раждаше, се случиха някои неща, които удивиха и мен самия.
Целия ден бе валяло и гърмяло и небето бе така черно, че бе невъзможно да се чете без лампа. Но като стана четири часът, ми известиха, че ми се е родило момченце. Завтекох се към покоите на майка ти, за да видя и благословя първородния си син, но сварих всичките й прислужнички да стоят вън пред вратата й и като ги запитах какво става, ми отвърнаха, че никой не бива да влиза вътре и че Земира, майка ти, ги била изгонила, защото искала да остане за малко сама. Почуках на вратата, но — напразно, тя си оставаше заключена.
Докато стоях разсърден при прислужничките, небето се проясни изведнъж така, както никога не бях виждал. Но най-чудното бе, че над нашия обичан град Балсора се откри къс чист, син небосвод, около който в обръч се стелеха черни облаци, разтърсвани от виещи се като змии светкавици. Докато продължавах с любопитство да наблюдавам това зрелище, вратите на покоите на съпругата ми рязко се отвориха. Накарах момичетата да останат още малко навън и влязох сам, за да попитам майка ти защо се бе заключила. Още като пристъпих в стаята, наситен аромат на рози, карамфили и зюмбюли ме блъсна така силно в лицето, че за малко не ми се зави свят. Майка ти те донесе при мен и веднага ми показа една сребърна свирчица, която висеше на вратлето ти на фина като копринена нишка златна верижка.
— Добрата жена, за която веднъж ти разправях, бе тук — рече майка ти. — Тя даде на сина ти това медальонче.
— А, значи тази магьосница е оправила времето и е пръснала този аромат на рози и карамфили? — иронично й отвърнах аз и се засмях. — Можеше да дари детето с нещо повече, например с торба жълтици, с кон или нещо такова.
Майка ти ме закле да не се шегувам, защото феите можели лесно да се разгневят и да обърнат благословията си в прокоба.
И нали не бе добре, аз приех и замълчах. Повече не говорихме за странната случка, докато не минаха шест години, когато тя усети, че макар и да бе млада, наближава сетният й час. Тогава ми даде свирчицата и ми заръча да ти я предам, когато навършиш двайсет години, защото не бивало и час по-рано да те отделям от мен. После почина. Ето ти сега подаръка — продължил Беназар и извадил от една кутийка сребърната свирчица, която висяла на дълго златно синджирче. — Давам ти я на осемнайсетия ти вместо на двайсетия ти рожден ден, защото заминаваш и може би докато се прибереш, аз ще съм се преселил при дедите си. Не виждам разумна причина, заради която да седиш тук още две години, както пожела притеснената ти майка. Ти си добро и умно момче, боравиш с оръжие като двайсет и четири годишен мъж, затова още днес мога да кажа, че си зрял като за двайсет. Пътувай в мир и в радости и неволи — дано небето да те пази от тях, си спомняй за баща си.