Чака кораба стар да приеме другар,
леко прилива сякаш го вдига.
Аз едва се добрах и веднага заспах,
той пое през морета, край диги,
покрай стари корита, цели с чайки покрити,
покрай кораби във светлина,
към небето летеше, чер кат гарван той беше,
тих кат сняг и потъна в нощта.
Всички къщи са в мрак, вънка няма ни крак,
само вятърът яростно свири.
Край врата сгънах скут и под близък улук
хвърлих всичко, де в себе си имах:
и камбанката бяла, вече стихнала цяла,
и във шепата пясъчни зрънца.
Знам, че мойто ухо веч не ще чуе то
този звън. И брега, цял във слънце,
не ще види; така, както е в песента,
в късна доба край пусти алеи
аз вървя натъжен и говоря си с мен,
че от хората никой не смее.
16
Последният кораб
Посред нощ в три часа Фириел примигна —
вън бледнееше зора.
Подранил петел запя, олелия вдигна
с остър глас в нощта.
Сред дървета в мрачен плащ и небе сребристо
птички чуруликаха,
тих ветрец — студен и свеж — в клоните им плисна
и листата скриха се.
През прозореца видя как нощта бледнее —
светлината затрептя
връз земя и клони; по тревата розовее
утринна роса.
Малки белички крачка прекосиха пода,
стълби изкачиха,
на поляна затанцуваха, дето е пред входа,
в утро се измиха.
С перли цялата обшита дрехата й свети.
Тя се спусна към брега;
стара клонеста върба там пък за късмет я
спря над бързата вода.
Рибка синя кат искрица пъргаво подскочи,
свежи пръски вдигна;
палави тръстики покрай нея сочат,
лилия й смигна.
Тиха музика дочу нежно да се носи
над искрящата вода;
тя стоеше там с коса палава и росна,
грейнала в зора.
Флейти крехки с нежен глас, арфи най-омайни
кротко й запяха —
сякаш утринен ветрец от страна незнайна
с звън камбанен сля се.
Кораб златен с златен нос и гребла блестящи
по водата плава;
бели лебеди красиви, леки и изящни
в такт го направляват.
Зад тях идат сребросиви всички дребни твари
от Елфическа земя.
Три принцеси с царствен вид тихо си шептят
с вятър във коса.
После грабват златни арфи и запяват медно
в такт с ленивите гребла:
„Как омайно пеят птички, как е ненагледна
разцъфтялата земя.
Още много дни напред, озарен във злато,
ще изгрява този свят,
още множество цветя връз земното плато
ще завържат цвят.
Накъде сега и вие, смели ветроходци,
сте опънали платна?
Где ще дирите покой? Сред тъмата нощна
на дълбоката гора?
Къмто острови на север, брегове скалисти?
Нима ви прилича
да се носите сами по море вълнисто
гдето чайки сричат?
Не, отвръщат ветроходци, ние сме поели
на последен поход,
мрачното небе на запад зад нас се сивее,
сенките ни хокат.
Къмто Елфодом вървим, вкъщи ще си идем
при Дървото бяло
и при ярката Звезда, гдето ще се види
от брега прощален.
Ний напускаме сега хорските поляни
и Земята Средна!
В Елфодом за нас звънят радостни камбани
на кулата предна.
Тука няма я тревата, само голи листи,
гаснат Слънце и Луна,
ала чухме ние вик сред сенки чисти —
тръгнахме подир зова.“
Спря се корабът тогаз и извърна се глава:
„Хубавице земна, ти
чу ли им зова? Хайде, Фириел, ела!
Този кораб ще поеме
в утробата своя с радост твойта красота.
Ела! Вече няма време!
Идвай, земна хубавице със елфическа коса,
и гласът ни чуй сега.“
Фириел глава надигна от страната на брега
и краче повдигна;
после цялата затъна чак до глезени в калта,
взорът й замря.
Плавно както бе дошъл, корабът отплава,
тя зашепна леко:
„С вас не мога аз да дойда, не се и надявам —
аз съм Земна дъщеря!“
Гасне бляскавата дреха, перли се топят
дорде пътя прекосява,
дорде къщата си стигне и мрачния праг,
и вратата здрава.
Ризата си тя навлича шаячнокафява,
плитката си сплита,
с работата къщна мигом се заема права.
Скоро слънцето отлита.
И година след година леко ги отнасят
Седемте реки.
Бели облаци минават, слънчице блести
сред тръстики и върби,
иде утро, пада вечер, ала нивга веч
кораб се не плъзна
в тези води; не чу се реч,
песента заглъхна.