Приключенията на Том Бомбадил

Изотдолу се подаде Язо Белочели
под скалата де живее със жена и челяд.
Попремигнаха очички със протегнати ръчички,
във хралупата поседна Том наред със всички.

Вътре в тясната си къща те го обградиха:
„Хо, Том Бомбадил! В наш’та къща тиха
що щеш край софрата? Хванахме те за ръката
и едва ли ще намериш пътя към Реката!“

„Чуй сега какво ти казвам, стари друже Язо:
да не си помислил тука да ме задържиш напразно.
Път ме чака, та затуй покажи вратата,
после бързо се измивайте и бегом в леглата
както стори Златоронка — на Реката дъщерята,
а след нея онзи старец Върбалан в Гората!“

Челядта подземна в миг в един глас се надигна:
„Ще прощаваш!“, и го пуснаха в задната градина,
после бързо се прибраха и треперейки от страх,
окопаха се, заринаха входовете с пръст и прах.

Летният дъждец отмина и небето засия,
Том усмихнат се забърза да си стигне у дома.
Щом вратата си отключи и кепенци вдигна,
мигом лампата запали — веднъж в кухнята стигнал.
През прозореца видя как звезди му смигат
и луната как се кани на път да се вдига.

Хълма потопи се в мрак, в къщата му светна;
горе се провлачи крак, той ръкав запретна.
„Хоо, Том Бомбадил! Дар донесе ти нощта!
Дебна в мрака да те пипна, мой си ти сега!

Ти забрави на Могилата че живеят Твари,
Каменния кръг на билото чака да те свари.
Аз съм тук, един от тях, идвам да те взема,
под земята да те хвърля вледенен и бледен.“

„Вън! Вратата затвори, да не си се върнал!
Не ти ща смеха гъгнив, да не съм те зърнал!
Заминавай си обратно на тревистата Могила,
бързо лягай като всички — Златоронка мила,
Стари Върбалан и Язо в своята хралупа!
Бягай где забравен стон и злато се трупа!“

Чу го таз Могилна твар, през вратата рипна,
и през двора, над дувара, сякаш сянка ситна,
по баира се затьтри към Кръга от камък,
пръстените зазвънтяха по пръста му хладък.

Стари Том Бомбадил легна на възглаве,
дето беше по-уютно от това на Язо,
и по-сладко, и по-меко от на Върбалан,
и заспа, че и захърка като мях голям.

Заранта щом се събуди, песента му закънтя:
„Хей, дол, весел дол!“ — тъй си той запя.
Натъкми се със бомбето, със перото, със сетрето,
слънцето посрещна бодро да надзърта зад пердето.

Мъдър стар Бомбадил, славен юначага,
синя дрешка си ушил, с жълти чизми бяга.
Никой не е побеждавал Том на Хълма и в Гората,
по пътеките или на Реката в долината,
нито пък край езерата с лилии в водата.

Но веднъж остана Том и сломен, и поразен,
Златоронка щом видя, мила, прелестна мома.
Русокоса, в плащ зелен, на брега приседна
и запя със меден глас песен сладка, древна.

Той се хвърли да я хване, бързо я прегърна,
чаплата, папурът-страж мигом се отвърна.
Златоронка се уплаши, Бомбадил й рече:
„Моята прекрасна дама! Идваш с мен далече!
Масата те чака вече с жълтата сметана,
с белите погачи, със меда за двама.
Ще живееме под Хълма — не мисли за майка,
че любим къде ще дириш посред върбалака!“

Стар Том Бомбадил вдигна пищна сватба,
издокаран със перо над бомбето старо;
с рокля сребърно-зелена дамата си той дари
с незабравки, с перуники в златните коси.
И запя като скорец, стиснал весела цигулка
и през кръстчето прегърна младата си булка.

Къщата му засия, ложето му блесна в бяло;
под щастливата луна Язовата челяд цяла
затанцува, заигра, а пък Стари Върбалан
край главите им се спря хем доволен, хем засмян.
Само Майката-река край тръстиките въздиша,
и Могилна твар в нощта слуша гъгнещо да диша.

Стари Том Бомбадил шумовете нощни не улавя.
Гласове го не достигат мамещи и мощни.
Като къпан се наспа и запя на сутринта:
„Хей, дол, бесен дол, весел дол, любима!“
И дордето Златоронка среше си косата,
Том погледа я от прага с вейка върбова в ръката.