Едно-единствено нещо липсваше, за да бъде пълен възторгът на господин Уолтърс — възможността да се похвали с дете-чудо и да връчи някому Библията. Неколцина ученици притежаваха жълти билетчета, но никой не разполагаше с достатъчно на брой — той вече беше разпитал звездите на училището. Целия свят би пожертвал, стига да можеше да си върне германчето с непокътнат разсъдък!
И точно в този миг, когато всяка надежда угасна, Том Сойер излезе напред с девет жълти, девет червени и десет сини билетчета и си поиска Библията! Беше гръм от ясно небе. Уолтърс бе сигурен, че и десет години да минат, надали точно Том би му отправил подобна молба! Но нямаше как да се измъкне — билетчетата, тези своеобразни чекове, бяха представени и сега трябваше да се осребрят. Поради това накараха Том да се качи на трибуната, където седяха съдията и другите избраници, и височайшето командване огласи великата новина. Това бе най-поразителната изненада на десетилетието и предизвика такъв потрес, че издигна новия герой до висините, в които се рееше прочутият съдия, и сега училището се дивеше на две чудеса вместо на едно. Всичките момчета се изяждаха от яд, но най-сурови бяха мъките на онези, които твърде късно осъзнаха, че сами са допринесли за това ненавистно величие, като бяха продали билетчетата на Том срещу богатствата, събрани от него в замяна на правото да побоядисват оградата. Те се презираха за това, че така лесно се бяха оставили да ги избудалка този коварен измамник, тази хитра змия изкусителка.
Наградата бе връчена на Том с всичките помпозни словоизлияния, които директорът успя да изцеди от себе си при тези обстоятелства, но им липсваше неподправеното чувство, защото инстинктът на клетника му подсказваше, че тук има някаква тъмна работа, която сигурно не би издържала излагане на светло. Да се предположи, че това момче е струпало в главата си две хиляди снопа библейска мъдрост, бе просто нелепо — несъмнено там нямаше как да се побере дори и жалка дузина от тях.
Ейми Лорънс бе преизпълнена с гордост и радост и се опитваше да накара и Том да го забележи по лицето си, но той дори не я поглеждаше. Тя се зачуди, а после в душата си се прокрадна капчица тревога. После се промъкна и смътно подозрение — дойде и си отиде, ала пак се върна. Тя се загледа… един поглед, хвърлен крадешком, си издаде всичко и сърцето си бе разбито. Тя ревнуваше и се кахъреше, сълзите си напираха и мразеше всички, а най-много Том (така поне си мислеше).
Представиха Том на съдията. Ала езикът му се бе вързал на възел, едва дишаше, сърцето му тупкаше учестено — отчасти защото този човек бе така ужасно велик, но главно защото той бе неин баща. Би паднал на колене пред него и би му се кланял, ако беше тъмно. Съдията положи длан на главата на Том, нарече го прекрасно момче и го попита как се казва. Той се запъна, зяпна и най-сетне изпелтечи:
— Том.
— О, не, не Том, а…
— Томас.
— Аха, Томас значи. Така си и мислех, че името ти сигурно ще е малко по-дълго. Много хубаво, много! Но не се съмнявам, че имаш и фамилия и ще ми кажеш и нея, нали така?
— Кажи на господина фамилното си име, Томас — подкани го господин Уолтърс. — И помни, че трябва да добавиш „сър“. Не забравяй добрите обноски.
— Томас Сойер… сър.
— Ето на, това се казва добро момче! Чудесно момче. Чудесен малък храбрец! Две хиляди стиха са много, невероятно много! И ти никога няма да съжаляваш за старанието, което си положил, за да ги научиш, защото на света няма нищо по-ценно от знанието. Тъкмо то прави човека велик и добродетелен. Някой ден ти самият ще станеш велик и добродетелен човек, Томас, и тогава ще се обърнеш назад и ще си речеш: „Всичко това дължа на безценната чест да ходя на неделно училище като малък и на скъпите си учители, които ми внушиха да се уча, и на добрия директор, който ме насърчаваше, грижеше се за мен и ми даде една хубава Библия, великолепна, изящна Библия, за да си имам собствена Библия и никога да не се разделям с нея. Всичко дължа на това, че са ме възпитали правилно!“ Така ще си кажеш, Томас. Ти, разбира се, за никакви пари не би дал тези две хиляди стиха — не, за никакви! А сега ще бъдеш ли така любезен да издекламираш на мен и на тази госпожа нещо от наученото… Не, зная, че няма да ми откажеш, защото ние много се гордеем с малките ученолюбиви момчета! Безспорно ти знаеш имената на дванайсетте апостоли. Не би ли ни казал имената на първите двама?