Выбрать главу

Том дърпаше илика на едно от копчетата си и гледаше тъповато. После се изчерви и сведе очи. Сърцето на господин Уолтърс се сви. Той си каза, че е невъзможно това момче да отговори и на най-простия въпрос — какво ли му трябваше на съдията да го пита? Но все пак се чувстваше длъжен да се намеси и се обади:

— Отговори на господина, Томас — не се бой!

Том продължаваше да пристъпва от крак на крак.

— Знам, че на мен ще кажеш — обади се дамата. — Имената на първите двама апостоли са…

— Давид и Голиат!

Нека милостиво спуснем завесата преди края на тази сцена.

Глава 5

Към десет и половина пукнатата камбана на църквицата заби и не след дълго хората започнаха да се стичат за утринната проповед. Децата от неделното училище се пръснаха из помещението и се настаниха до родителите си, за да бъдат под надзор. Дойде и леля Поли. Том, Сид и Мери седнаха при нея — Том го настаниха до пътеката, за да бъде възможно най-далеч от отворения прозорец и изкусителната лятна гледка навън. Тълпата прииждаше. Ето възрастния, беден началник на пощата, който бе видял и по-добри дни; кмета и жена му — защото там наред с другите ненужни неща си имаха и кмет; мировия съдия; вдовицата Дъглас — хубава, умна жена на четирийсет години с щедра и добра душа и доста състоятелна. Нейното имение на хълма единствено в града можеше да се мери с дворец, при това много гостоприемен дворец: там се провеждаха най-пищните тържества, с които можеше да се похвали Сент Питърсбърг. Тук бяха и прегърбеният достопочтен майор Уорд със съпругата си; адвокатът Ривърсън — новата видна личност, дошла отдалече. До него — красавицата на града, следвана от цял полк облечени в тънък лен и накичени с панделки млади сърцеразбивачки, а по петите им всички млади чиновници от града накуп, защото дотогава са стоели в преддверието и са смукали дръжките на бастунчетата си, наредени в полукръг, същинска стена от напомадени, глуповато ухилени обожатели, докато и последната девойка не мине покрай тях като на комисия. Последен пристигна Уили Мъфърсън, Момчето за пример, което така се грижеше за майка си, като да беше направена от стъкло. То винаги я водеше на църква и бе гордостта на всички местни матрони. Момчетата до едно го мразеха, защото беше толкова отвратително примерен, пък и защото непрекъснато им го навираха в носа. Бялата му носна кърпа се подаваше от задния му джоб както винаги в неделя — уж случайно. Том не притежаваше такива неща като носни кърпички и смяташе момчетата, които имаха, за превземковци.

След като паството се събра, камбаната отново зазвъня, за да предупреди онези, които се туткаха и изоставаха, а после в църквата се възцари тържествена тишина, нарушавана само от кискането и шушукането на хористите на балкона. Хорът вечно се кискаше и си шушукаше по време на богослужение. Някога някъде имаше и хор, който не се държеше невъзпитано, но къде беше не помня. Много години изтекоха оттогава и аз кажи-речи всичко съм забравил, ама ми се струва, че май беше в чужбина.

Свещеникът назова химна, който щеше да се пее, и го прочете от край до край с чувство, в характерен стил, много тачен по онези краища. Гласът му започваше в средния регистър, а после тръгваше да се катери нагоре, докато не стигне определена точка, където подчертаваше силно най-горната дума, а после се гмуркаше надолу като от трамплин:

Дали аз ще се възнеса към райския покой, докато други тънат в кръв и водят смъртен бой?

Той минаваше за великолепен четец. На светските събирания в църквата вечно го молеха да декламира стихове и щом свършеше, дамите издигаха ръце и ги отпускаха безпомощно в скута си, подбелваха очи и клатеха глави, сякаш искаха да кажат: „Това не може да се изкаже с думи, твърде прекрасно е, твърде прекрасно за тази тленна земя“.

След като изпяха химна, негово преподобие господин Спраг се превърна в местната дъска за обяви и зачете „известия“ за срещи, дружества и какво ли още не, докато на всички започна да им се струва, че този списък ще се проточи чак до второто пришествие — странен обичай, все още жив в Америка, дори и в големите градове, в този век на изобилие от вестници. Често колкото по-нелеп е един традиционен обичай, толкова по-трудно е да се отървеш от него.