Докато Том вечеряше и все гледаше да отмъкне по някоя бучка захар при всеки удобен случай, леля Поли му зададе куп въпроси, изпълнени с дълбоко лукавство — искаше си се той сам да падне в клопката, като го накара да се изтърве за нещо. Както много други простодушни хорица и тя си позволяваше мъничкото тщеславие да вярва, че има дарба за скришна и потайна дипломация и смяташе съвсем прозрачните си хитринки за чудеса на вероломното коварство. Тя рече:
— Том, май в училище беше доста горещо, а?
— Да, госпожо.
— Направо си беше жега, а?
— Да, госпожо.
— Не ти ли се прииска да поплуваш в реката, а, Том?
Уплаха прониза Том, душата му се сви от смътно подозрение. Той се вгледа в лицето на леля Поли, ала то бе непроницаемо. Затова отвърна:
— Не, госпожо… не чак толкова.
Старицата се пресегна, опипа ризата му и отбеляза:
— Ама сега май не ти е много горещо. — И се поласка от мисълта как разкри, че ризата е суха, без никой да заподозре какво си се върти в ума. Но каквото и да си въобразяваше тя, Том усети накъде духа вятърът и изпревари следващия си ход:
— Мокрихме си главите на водната помпа — виж, моята още е мокра!
На леля Поли си стана криво, че е пропуснала да забележи такава важна улика и пак са успели да я преметнат. Но я осени ново вдъхновение:
— Том, нали не е нужно да разпаряш яката на ризата си, дето ти я заших, за да си намокриш главата? Разкопчай си сакото!
Тревогата изчезна от лицето на Том. Той разкопча връхната си дреха. Яката на ризата бе здраво зашита.
— Поврага! Е, на твоята да е. Не се и съмнявах, че си избягал от училище и си ходил да плуваш. Но аз ти прощавам, Том. Все пак понякога външният вид лъже и ти май си по-добър, отколкото изглеждаш. Поне този път.
Леля Поли донякъде съжаляваше, че нейната прозорливост този път я бе подвела, но пък се и радваше, че Том, да му се не надяваш, се бе държал като послушно момче.
Но тук се намеси Сидни:
— Чини ми се май, че ти му заши яката с бял конец, а пък този е черен!
— Ами че да, с бял я заших! Том!
Но Том не изчака да види какво ще стане. На вратата се провикна:
— Сид, да знаеш само какъв тупаник ще ти тегля!
Щом се скри на безопасно място, Том огледа двете дебели игли, забодени на ревера му с намотани около тях конци — едната с бял, другата с черен. После си рече:
„Ако не беше Сид, тя така и нямаше да забележи. Мътните да го вземат! Един път ми зашива яката с бял конец, друг път — с черен. Ух, как ми се ще да почне да шие само с един, че не мога да им хвана дирята! Ама Сид ще изяде пердаха, честно! Ще го науча аз!“
Том далеч не беше момче за пример в градчето. Но твърде добре познаваше момчето за пример и го презираше.
Само след има-няма две минутки той бе забравил всичките си грижи. И не защото те не бяха толкова тежки и мъчителни като тези на големите хора — не, ни най-малко, а защото едно ново, могъщо въодушевление ги засенчи и съвсем ги изтика от ума му, също както възрастният забравя своите несгоди, увлечен от някое ново начинание. Въпросното въодушевление бе предизвикано от един безценен нов начин за свирукане с уста. Том неотдавна го бе научил от един негър и си умираше да се поупражнява насаме, без никой да го притеснява. По този начин човек издаваше едно такова птиче чуруликане или пък бълбукане, което се получаваше, като по време на свирене небцето се докосва бързо-бързо с езика — читателят сигурно ще си го спомни, ако някога е бил момче. Не след дълго с упоритост и прилежание Том успя да му хване цаката и закрачи по улицата с уста, преизпълнена с хармония, и душа, преливаща от благодарност. Чувстваше се като астроном, открил нова планета — ала що се отнася до силната, дълбока, неподправена радост, без съмнение момчетата са по-облагодетелствани от астрономите.
Летните вечери бяха дълги. Все още не се бе стъмнило. След малко Том спря да свирука. Пред него стоеше непознат — момче, малко по-едричко от него. Чужденците от всякаква възраст и пол бяха нещо твърде рядко и твърде биещо на очи за бедното, забутано градче Сент Питърсбърг. Пък и как беше облечено това момче… пременил се в делник като за празник! Просто да се смаеш. Шапката му бе финяшка, закопчаното догоре синьо сукнено сако — ново-новеничко и чистичко, също като панталоните му. Тръгнал ми с обувки още в петък! Дори носеше вратовръзка — панделка в ярък цвят. Такъв един изтупан градски вид имаше, че на Том му причерня пред очите. Колкото повече съзерцаваше туй ми ти чудо невиждано, толкова повече навирваше нос, за да покаже какво точно мисли за труфилата му, а собствените му дрешки му се струваха все по-опърпани. Никое от момчетата не заговори. Шавнеше ли едното, мърдаше и другото, но пристъпваха само настрани, в кръг. През цялото време стояха лице в лице и се гледаха в очите. Най-сетне Том каза: