Докато минаваше край къщата, където живееше Джеф Тачър, съзря в градината някакво непознато момиченце — малко прелестно синеоко създание с руси коси, сплетени на две дълги плитки, с бяла лятна рокличка и бродирани гащички2. Прясно увенчаният със слава герой бе сразен без нито един изстрел. Някоя си Ейми Лорънс веднага изчезна от сърцето му, без да остави дори спомен подире си. Той мислеше, че я обича до безумие, смяташе своята страст за обожание… а гледай ти, то било само едно нищо и никакво мимолетно увлечение! Месеци наред той се бе мъчил да я спечели; тя му бе признала любовта си едва преди седмица. За седем кратки дни той бе най-щастливото и най-гордото момче на света… и ето че само за миг тя изчезна от сърцето му като случайно отбила се непозната.
Скришом той боготвореше този нов ангел и накрая усети, че и тя го е забелязала. Тогава се престори, че дори не подозира за нейното присъствие и захвана да се перчи с всякакви нелепи момчешки номера, за да спечели нейната благосклонност. Доста дълго продължи с безразсъдните си чудачества, но по някое време, точно в разгара на едно опасно акробатично изпълнение, погледна настрани и видя, че тя се е запътила към къщата. Той се приближи до оградата и, дълбоко опечален, се облегна на нея с надеждата, че момиченцето ще се забави още мъничко… На стълбището тя се поспря, ала после дръпна вратата и щом стъпи на прага, Том изпусна тежка въздишка. Но лицето му мигом грейна — точно преди да влезе, тя хвърли една теменужка през оградата.
Том се затича и се спря на крачка от цветето. После затули очи с ръка и заоглежда улицата, сякаш току-що бе забелязал там нещо много интересно. След малко взе една сламка и се опита да я закрепи на носа си, отметнал назад глава. И докато залиташе насам-натам и се мъчеше да крепи сламката, той се приближаваше все повече и повече до теменужката. Най-сетне босият му крак стъпи върху нея, гъвкавите му пръсти я обхванаха и понесъл съкровището, той се отдалечи, подскачайки, и се скри зад близкия ъгъл. Но само за кратко — колкото да пъхне цветето под сакото си, до сърцето… или по-скоро до стомаха, защото не бе много сведущ в анатомията, нито пък му придиряше много.
После се върна и вися край оградата чак до мръкване, като продължи да се докарва, ала момичето така и не се показа повече. Утеха му бе надеждата, че тя е застанала близо до прозореца и наблюдава как той я ухажва. Най-сетне неохотно си тръгна, а бедната му глава бе изпълнена с мечтания.
По време на вечерята Том бе в такова приповдигнато настроение, че леля му се зачуди „какво ли го е прихванало това дете“. Той си отнесе едно солидно конско, задето бе замерял Сид с буци пръст, ала това като че никак не помрачи духа му. Дори се опита да открадне бучка захар направо под носа на леля си, за което го зашлевиха през ръцете, но каза само:
— Когато Сид си взема, лельо, ти не го закачаш!
— Да, ама Сид не ме тормози като теб! Ако не те следя, ти няма да спреш да бъркаш в захарницата!
След малко тя отиде в кухнята и Сид, щастлив от статута си на неприкосновен, посегна към захарницата, за да възтържествува окончателно над Том. Е, това вече не се търпеше. Ала захарницата се изплъзна от пръстите му, падна на пода и се счупи. Том пощуря от възторг. Дотолкова пощуря, че дори успя да сдържи езика си и нищичко не каза. Рече си, че и дума няма да обели дори когато леля му се върне, а ще си седи и ще си кротува, докато тя попита кой е направил тази пакост. А после щеше да си каже и нямаше да има по-хубаво нещо на света от това да види как примерното момченце, нейният галеник, ще си го отнесе. Бе така преизпълнен с ликуване, че едва се удържа, когато старата дама се завърна и се надвеси над клетите останки от захарницата, мятайки гневни мълнии над очилата. „Започва се!“ — рече си той, и в следващия миг… се просна на пода. Мощната десница се издигна отново, за да нанесе следващия удар, и тогава Том извика: