Уошингтън Ървинг
Приключенията на зидаря
Живял някога в Гранада един беден масон, или зидар, който почитал празниците и дните на всички светии, включително и светия понеделник, но въпреки цялата си набожност обеднявал все повече и повече и едва припечелвал хляба за многобройното си семейство. Една нощ, скоро след като заспал, се събудил от почукване на вратата. Отворил и видял пред себе си висок слаб свещеник с мъртвешки бледо лице.
— Слушай, честни човече! — казал непознатият. — Прави ми впечатление, че си добър християнин и може да ти се вярва; би ли се заел с една работа още тази нощ?
— На драго сърце, señor padre1, но при условие, че ми се заплати.
— Разбира се, че ще ти се плати, но трябва да се съгласиш да ти завържа очите.
Зидарят не възразил на това. И така, след като му вързал очите, свещеникът го повел през неравни улички и лъкатушещи пътеки, докато най-сетне спрели пред главния вход на някаква къща. Тогава свещеникът извадил ключ, пъхнал го в ключалката, превъртял го със скърцане и по звука зидарят разбрал, че се отваря масивна врата. Влезли, вратата била затворена и залостена, а зидарят — преведен през отекващ коридор и просторна зала към вътрешната част на сградата. Тук му свалили превръзката от очите и той се озовал в едно patio — вътрешен двор, слабо осветен от една-единствена лампа. В центъра се намирал пресъхналият басейн на стар мавритански фонтан. Свещеникът поискал от зидаря да изгради под него малка подземна гробница, за която вече имало приготвени тухли и хоросан. И така, той работил цяла нощ, но не успял да довърши работата. Точно призори свещеникът му дал една жълтица и след като отново му завързал очите, го повел обратно към дома му.
— Искаш ли — попитал той — да дойдеш отново и да приключиш започнатото?
— С удоволствие, señor padre, след като така добре ми се плаща.
— Добре, тогава утре в полунощ ще дойда пак.
Така и станало и подземната гробница била завършена.
— А сега — казал свещеникът — трябва да ми помогнеш да пренесем телата, които ще бъдат погребани в тази гробница.
При тези думи косата на бедния зидар се изправила. С несигурни стъпки тръгнал той след свещеника към една отдалечена стая на къщата в очакване на някаква зловеща картина на смъртта, но с облекчение забелязал в единия ъгъл три-четири внушителни гърнета. Очевидно били пълни с пари и с големи усилия двамата ги пренесли и оставили в гробницата. После тя била зазидана, плочникът — възстановен и всички следи от работата били заличени. Свещеникът отново завързал очите на зидаря и го повел по друг път. След като дълго вървели през сложна плетеница от улички и пътеки, най-сетне спрели. Тогава свещеникът му дал две жълтици.
— Чакай тук — казал той, — докато камбаната на катедралата удари за утринна молитва. Ако посмееш да си отвържеш очите преди това, ще те сполети беда.
И с тези думи свещеникът изчезнал. Зидарят чакал покорно и за да се развлича, претеглял жълтиците на ръката си и ги удрял една в друга. Щом камбаната на катедралата забила тържествено за утринната служба, той отвързал очите си и се намерил на брега на река Хенил, откъдето си отишъл направо у дома и с печалбата от двете нощи пирувал със семейството си цели две седмици, след което си останал беден, както преди.
Продължил да работи по малко и да се моли много и да спазва всички свети празници и дни всяка година, докато всички в семейството му станали мършави и парцаливи като цигани. Една вечер, както си седял пред вратата на колибата, го заговорил един богат стар скъперник, известен с това, че притежава много къщи и че е алчен хазаин. Богатият го погледнал напрегнато изпод надвисналите си рунтави вежди.
— Говори се, приятелю, че си много беден.
— Не мога да отрека, señor, това се вижда.
— В такъв случай предполагам, че ще се зарадваш, ако получиш работа, и няма да искаш много.
— Колкото всеки зидар в Гранада, господарю.
— Това искам. Имам една стара порутена къща, чието поддържане ми излиза по-скъпо, отколкото струва тя самата, тъй като никой не иска да живее в нея. Затова трябва да успея да я пооправя с възможно най-малки разходи.
И така зидарят бил заведен в голяма изоставена къща, която изглеждала, че ще се срути всеки момент. Минал през няколко празни стаи и коридори и влязъл във вътрешен двор, където един стар мавритански фонтан привлякъл вниманието му. Спрял за миг, защото в съзнанието му изплувал смътен спомен за същото това място.
— Кажете, моля ви — попитал той, — кой е живял преди в тази къща?
— Да го вземат мътните! — извикал собственикът. — Един стиснат свещеник, който се интересуваше само от себе си. Разправяха, че е неимоверно богат и тъй като нямаше роднини, очакваха да остави всичките си съкровища на църквата. Умря внезапно и в къщата се струпаха свещеници и монаси да вземат богатството му, но намериха само няколко дуката в кожена кесийка. На мен се падна най-лошият късмет, тъй като след смъртта си старият продължава да живее в къщата ми, без да плаща наем, а срещу мъртвец не може да се заведе дело. Хората говорят, че нощем чуват звън на злато в спалнята на стария свещеник, сякаш си брои парите, а понякога от двора долитат стонове и пъшкане. Верни или не, тези приказки създадоха лошо име на къщата ми и никой не иска да живее в нея.