Йеле се втренчи в земята и седна като повален. Поне беше жива. Перт му каза, че полицаите са го разпитали. Според тях била нападната преди часове - през нощта. Йеле се досети кога се е случило. Когато той се измъкна от караваната и изчезна.
Безпричинно.
Избягал като плъх.
Повърна.
Мъжът, който излезе от караваната, се казваше Яне Клинга - полицай от екипа на Рюне Форш, разследващ посегателствата срещу бездомници. ПСБ, както го наричаха в тесен кръг. Клинга приближи до Форш, който продължаваше да пуши.
- Същите извършители? - попита той.
- Може би. Или пък не.
- Ако жената умре, ще разследваме убийство.
- Да. Тогава няма да го наричаме ПСБ, а УНБ, а тъкмо свикнах с името. Пфу!
Клинга го изгледа изкосо. Форш не му допадаше особено.
По пътя към къщи след срещата с Карлсен Оливия се обади на Лени и й предложи да се видят. Усещаше, че твърде дълго пренебрегва приятелката си.
Сега седеше в „Синия лотос“. Малко, открито кафене сравнително близо до апартамента й. Пиеше червен чай и мислеше за Карлсен. Веднага се бяха сближили. Както се случва понякога с някои жени. Съвсем различно усещане в сравнение със срещата със студената Мариане Боглунд. Карлсен бе открита и искрено заинтригувана.
Папката, която й беше дала, лежеше отворена пред нея върху малката масичка. Имаше цял раздел, посветен на Джаки Берилунд. Докато чакаше Лени, Оливия се зачете.
Обширен материал.
Доста високо си се изкачила, откакто си правила „компания“ на онези норвежци на Нордкостер, помисли си Оливия, след като разбра в какво се състои бизнесът й днес. "Червено кадифе" предлагаше богат избор от компаньонки. Но както посочваше Ева в бележка под линия, най-доходоносната част от бизнеса вероятно оставаше невидима. Тя се осъществяваше по съвсем различни канали.
Със съвсем различни клиенти.
Клиенти по високите етажи, предположи Оливия. И сега, в този момент, би дала много, за да види списъка с клиенти на Джаки. Какви ли имена ще открие там? Ще познае ли някои?
Чувстваше се като член на прочутата Кеймбриджка петорка[1].
Но не бяха петима. Беше сама, на двайсет и три, студентка в полицейския колеж и се очакваше да е надрасла света на фантазиите. Знаеше, разбира се, че не си съчинява. Разучаваше конкретно убийство, неразкрито, с конкретен труп и загадка за разбулване. Загадка, с която баща й се беше борил преди време. Понечи да обели шоколадово блокче и в същия момент се появи Лени.
- Здрасти, красавице! Съжалявам за закъснението!
Лени се наведе и прегърна Оливия. Носеше тънка лятна рокля с много дълбоко деколте и миришеше силно на „Мадам“. Любимият й парфюм. Дългата й руса коса изглеждаше прясно измита, а устата й сияеше в яркочервено. Лени винаги се престараваше, но беше най-добрата и най-вярната й приятелка.
- Какво правиш? Дисертация ли пишеш?
- Не. Учебен проект, както ти казах.
Лени въздъхна шумно.
- Няма ли да приключиш скоро? Имам чувството, че цяла вечност се занимаваш с това.
- Не е цяла вечност, но случаят е сложен и изисква...
- Какво пиеш?
В обичайния си стил Лени я прекъсна, щом прецени, че темата става отегчителна. Оливия я информира какво има в чашата й. Лени влезе в кафенето да поръча. Когато излезе, Оливия вече бе прибрала материалите за Джаки Берилунд и бе подготвена да научи всичко ново в живота на Лени.
И го научи. До най-дребните подробности. Дори онези, които не искаше да научава. Видя снимки на Якоб с дрехи и без дрехи; изслуша историите за лудия шеф на Лени. Която понастоящем работеше в магазин за дивидита. Остроумните забележки на приятелката й за приключенията й и за живота на другите разсмяха Оливия. Лени притежаваше безценна дарба да я накара да се отпусне и бавно да я върне към нещо, наподобяващо живота на нормалните двайсет и три годишни. Оливия почти съжали, че през онази вечер не е била с тях в „Странд“. Явно ставам скучна, помисли си тя. Първо, абсолютно обсебена от Полицейския колеж, а сега - от убийството край брега.
Затова с Лени решиха днес да си организират кино вечер. Само те двете. Да гледат филм на ужасите, да пият бира и да се натъпчат с понички със сирене. И всичко да бъде както в добрите стари времена.
Преди Джаки Берилунд.
Топчето на рулетката се въртеше все по-бавно и по-бавно. Накрая спря на нулата. Това би пропукало всяка непробиваема система. Ако съществуваше такава.
Някои хора твърдяха, че съществува, и дори си вярваха.
Не и Абас, нито за секунда. Абас ел Фаси, крупието на масата, беше виждал всякакви системи да отиват по дяволите. Тук, в казино „Космопол“ в Стокхолм, и в други казина по света. Той знаеше, че не съществува система за забогатяване на рулетната маса. Имаше късмет и имаше измама.
1
Група съветски агенти във Великобритания, вербувани през 30-те г. на XX в. в Кеймбридж. - Б. ред.