— О, не знам…
— Е, да — подсмихна се Нат, — смята се, че един джентълмен трябва да танцува само един-два танца със съпругата си.
Теса застина. Времето сякаш бе спряло — всичко в злата сякаш внезапно застина заедно с нея, дори глупашката усмивка на лицето на Нат.
Съпругата? Той и Джесамин бяха женени?
— Ангелчето ми? — каза Нат, а гласът му сякаш идваше някъде отдалеч. — Добре ли си? Пребледня като платно.
— Господин Грей — прозвуча монотонен, механичен глас зад гърба на Нат. Бе един от автоматоните с безизразни лица, носеше сребърен поднос, върху който бе сложен сгънат лист хартия. — Имате съобщение.
Нат изненадано се обърна и взе бележката от подноса. Теса гледаше как я разгъна, прочете написаното, изруга и пъхна бележката в джоба на връхната си дреха.
— О, боже — каза той. — Бележка от самия него.
Сигурно има предвид Магистъра, помисли си Теса.
— Нуждае се от мен — продължи той. — Толкова е досадно, но какво да се прави. — Нат взе ръката й и я вдигна нагоре, после се наведе и невинно я целуна по бузата. — Говори с Бенедикт; да разпореди да те изпроводят до каретата, госпожо Грей — изрече той последните думи почти шепнешком.
Теса кимна, стоейки като истукана.
— Добро момиче — отвърна Нат. След това се обърна и изчезна в тълпата, следван от автоматона. Теса гледаше след тях напълно зашеметена. Сигурно е от шока, помисли си тя, още повече, че всичко в залата придоби странен вид. Сякаш виждаше как всеки лъч светлина се отразява в кристалите на полилея. Беше прекрасно, но някак странно, и леко й се виеше свят.
— Теса! — Беше Уил, който отново внезапно се появи до нея. Тя се обърна и го погледна. Бе зачервен, сякаш бе тичал — още едно красиво и странно съчетание, помисли си тя, черната му коса и черната маска, сините му очи, бледата кожа и руменината около слепоочията му. Сякаш гледаше картина. — Видях, че брат ти получи бележката.
— Ахаа — схвана тя. — Ти си я изпратил.
— Да. — Видимо доволен, Уил взе чашата от ръката й, глътна остатъка и остави празната чаша върху перваза на прозореца. — Исках да го накарам да си тръгне. Ние също трябва да го последваме, преди да е разбрал, че бележката е фалшива, и да се е върнал. Въпреки че го пратих директно към Воксхол; ще му отнеме маса време докато отиде там и се върне обратно, така че не сме в опасност — той внезапно спря да говори, но тя бе усетила тревогата в гласа му. — Тес, Теса? Добре ли си?
— Защо питаш? — отекна гласът й в собствените й уши.
— Виж — той протегна ръка и хвана кичур от косата й, премествайки го напред, така че тя да може да го види. Теса се взря в него — бе тъмнокестеняв, не светъл. Собствената й коса. Не тази на Джесамин.
— О, боже — сложи ръка върху лицето си, разпознавайки типичните за промяната изтръпване, парене и сърбеж, които усети. — Откога…
— Не много отдавна. Беше Джесамин, когато седнах до теб — той хвана ръката й. — Да тръгваме. Бързо. — Той се насочи към изхода, но трябваше да пресекат цялата зала и тялото на Теса се извиваше конвулсивно и потреперваше от превъплъщението. Задъхваше се, сякаш то се впиваше в нея със зъби. Видя Уил, който се огледа изплашено; усети как я прихвана, когато тя залитна и почти я изнесе навън. Залата се завъртя пред очите й. Не трябва да припадам. Не ме оставяй да припадна.
Струя студен въздух я удари в лицето. Осъзна някак смътно, че Уил бе минал през остъклената врата и те бяха излезли на малък балкон, един от многото, гледащи към градината. Тя пристъпи напред, смъквайки златната маска от лицето си, и почти припадна върху каменната балюстрада. Уил затвори вратата и се втурна към нея, слагайки внимателно ръка върху гърба й.
— Теса?
— Добре съм. — Бе доволна, че можеше да се опре на каменните перила, солидността и твърдостта им й подействаха успокоително. Хладният въздух също й се отразяваше добре. Погледна надолу към себе си и видя, че отново бе Теса. Сега бялата рокля й бе станала къса и стегната, че деколтето й се бе повдигнало и преливаше. Знаеше, че някои жени нарочно се пристягаха толкова силно, за да постигнат този ефект, но за нея бе шокиращо такава голяма част от плътта й да бъде на показ.
Хвърли кос поглед към Уил, доволна, че студеният въздух й спести изчервяването.
— Не знам какво стана. Никога досега не ми се е случвало да загубя превъплъщението, без да забележа. Вероятно причината е шокът. Те са женени, знаеше ли това? Нат и Джесамин. Женени. Нат не е човек, който би се оженил. При това не я обича. Смея да го твърдя. Той не обича никого, освен себе си. Винаги е обичал само себе си.